Проф. д-р Димитър Момчилов не се нуждае от представяне в тромбоновата общност у нас. Но всъщност има много неща, които не знаем за него, за неговите преподаватели и началото на творческия му път. Както и много неща, които е добре да си припомним. Затова за екипа на “Истории за брас” и особено за мен лично е чест, че проф. Момчилов - единственият тромбонист, който два мандата е бил ректор на НМА “Проф. Панчо Владигеров” - е наш гост в деня, в който отбелязваме неговия 75-годишен юбилей...

Професоре, благодаря Ви, че отделяте време да споделите историятата на Вашия живот като изпълнител и преподавател точно на този знаменателен ден. Нека започнем от самото начало, от детството Ви и първите контакти с музиката.
Това беше доста отдавна, наистина. Роден съм в с. Равадиново - селце, което е създадено през 20-те години на 20 век от бежанци от гръцка Македония и Беломорска Тракия. Родителите ми са от тези бежанци и със шлеп по Черно море през Босфора пристигат в Созопол. А Общината купува един чифлик от някакъв грък и основава селото само от тракийци. Така че сега всичките ми роднини са в Созопол, а Равадиново стана вилна зона на бургазлии. 

И всъщност Бургас е родният Ви град.
Да, бил съм само на 8 месеца, когато баща ми се премества в Бургас. А музиката - бях във втори клас, когато поисках да свиря на акордеон. Тя историята е малко… като за онези времена. Понеже нямахме пари, баща ми взе да гледа прасе, едно голямо черно прасе, което продаде за 1250 лв. Като добави още 1000 - 2250 лв от най-старите пари струваше този акордеон. Така започнах да се уча да свиря. Имах късмет да случа на преподавател по акордеон. Майка ми и баща ми не са музиканти и чрез моята братовчедка се свързахме с Аспарух Главанов (бащата на проф. Илия Главанов) - беше човек с много широка душа. Бог да го прости. 

Започнах да ходя на частни уроци при него два пъти седмично. А на втората година когато бях вече 4 клас и „просвирих”, той се срещна с родителите ми и им каза: Вашето дете е музикално, искате ли да го запишем в детската музикална школа към Дома на офицера? Тогава Аспарух Главанов беше неин директор и преподаваше там. Записа ме в школата, за да мога да свиря в оркестъра към нея - така за една година просвирих. Много пътувахме - Търново, Звездец, имахме разни концерти и много интересни, амбициозна програми: например свирехме Лист - Унгарска рапсодия №2 .

Т.е. това беше изцяло акордеонен ансамбъл? Колко души свирехте в него?
Към 40 души, 40 акордеона. В този ансамбъл свиреше и композиторът Стефан Диомов, свирили сме в оркестъра заедно… Когато станах 7 клас, съдбата вече ме теглеше да ставам музикант. Тогава беше много популярна инженерната професия, майка ми искаше да ставам инженер, но баща ми каза: Нека каквото той иска, туй да е! 

А кога се ориентирахте към тромбона?
Точно тогава. След 7 клас влязох в Музикалното училище с тромбон. Голяма заслуга за това имаше пак Аспарух Главанов. Беше през 1961 г. Две години кандидатствах с акордеона, но не ме приемаха, току-що откриваха Музикалното училище. Първата година - нулева, аз на никакъв солфеж не бях ходил, а предимство имаха тези деца, които свирят на инструмента, който ще учат в Музикалното училище, това е нормално. Първата година не ме приеха, на втората година бях записал, че искам да уча кларинет и обой, но Главанов ми каза: И моят син кандидатства с кларинет. За да не се конкурирате, вземи друг инструмент. 

Тогава учех в 7 клас в Първа мъжка гимназия. Гимназията имаше голям духов оркестър, 40-50 души. Главанов и диригентът на оркестъра ми дадоха един тромбон, останал от войните, един бял тромбон и започнах с него. Цугът му трудно вървеше, смазвах го с нафта. По-късно Мано Ралев ми казваше: Ще ти драсна една клечка кибрит, ще се запалиш, махни я тая нафта! Кирил Дончев - първия ми учител по тромбон и известен наш композитор - започна да ми прави някакви смазки – носехме му бръснарски сапуни,  вазелини и той ни помагаше. Дончев ме учи една година преди да вляза в Музикалното училище. А когато ме приеха, Дончев замина за София и ме прехвърли при Мано Ралев. Тогава Ралев беше първи тромбонист на Бургаската филхармония. Те и тримата са ми като бащи - първо Главанов, после Кирил Дончев, после Мано Ралев. Така са се грижили за мен, така съм се развивал музикантски, така завърших и Музикалното училище.

Имаше ли духов оркестър там?
Имаше - да, водеше го преподавателят по кларинет Райчо Райков. В този оркестър свирихме заедно с валдхорниста Стефан Кънчев. Всъщност водеше се не толкова духов оркестър, колкото оркестрови трудности. През първата година на музикалното училище бяхме в Арменския културен клуб на ул. „Лермонтов”, зад малката църква. Постепенно училището започна да се разраства, всеки курс добавяше нови бройки ученици, превзехме едни помещения на Главната, до Часовника, имаше музикален магазин. Малко по малко станахме пълноценно училище. 

В първата година на Музикалното училище Кирил Дончев преподаваше всички медни инструменти - и валдхорна, и тромпет, защото в Бургас нямаше други висшисти духачи, които да могат да преподават. По време на следването си съм свирил на годишни концерти на училището, Мано Ралев ни е викал да помагаме във Филхармонията, когато има по-големи състави, а в Музикалното училище имах късмет, че преподавател по оркестрово свирене ни беше Иван Вульпе. С него репетирахме в старата Концертна зала на втория етаж - днес тя носи неговото име.

Спомням си много ярко две случки: Веднъж в паузата на репетициите гледахме през прозореца към църквата „Кирил и Методий”. Тромбоните ги поставяхме подпрени на столовете, както ни учеше Мано Ралев. В един момент тръгнах нанякъде и закачих тромбона с крак, той се изкриви - цугът му се изкриви. Не можех да стигна първа позиция и бях все нисък, нисък. Вульпе каза: Какво става там с тромбоните? Отговорих: Нещо не се движи! и той ме изгони: Отивай да си оправяш тромбона! 

Другата случка беше с „Каватина”-та на Сен-Санс на един концерт, минава първи дял, минава втори дял, след него има едно огромно диминуендо, затихване почти до нулата. Цялата зала започна да ръкопляска, аз се поклоних и излязох. После Мано Ралев ми се скара, а аз се оправдавах: ‘Ми те ръкопляскат, как да продължа?!

Как продължихте музикалното си образование?
Изборът беше ясен. Когато завърших Музикалното училище, кандидатствах в Музикалната академия и бях приет четвърти. Първи беше Петър Попов – най-добрият тромбонист, втори - Филип Куртев, трети - племенникът на проф. Георги Тодоров бате Гошо (бяхме приятели, много добър човек, широко скроен, като завърши стана капелмайстор на Врачанския оркестър). И тримата вече ги няма - Бог да ги прости. И така, проф. Тодоров ми каза, че съм приет, но после ... конфузно положение... оказа се, че не съм приет и отидох войник. Две години служих в Бояново, Ямболско, не можах да кандидатствам за духов оркестър, какъвто имаше например в Сливен. Участвал съм в много военни учения на Варшавския договор, „Родопи 67”, например, когато Израел нападна Египет, давали сме наряди на връх Българка, тежка служба. 

Но двете години минаха. Приемните изпити бяха по време на Младежкия фестивал в София през 1968 г. Бях се подготвил самостоятелно доколкото можах като стар войник. И бях приет като редовен студент при проф. Георги Тодоров. Тогава цялата катедра бяха професори – Петър Кърпаров, Кирил Карел Стари, Добри Палиев, а Костадин Бакърджиев беше асистент на професора и по време на следването си ходехме на уроци и при двамата. Проф. Тодоров ме харесваше, беше леко военен тип човек, израснал в казарма, казваше ми: Всеки понеделник в 7 и половина сутринта на урок при мен. 

Имах нещастието всеки понеделник да ставам много рано, лъснат, бръснат, изгладен. Казваше също: Когато мен ме видиш неизбръснат и неизгладен, ходи с брада до тук (и показва на нивото на гърдите)! В общежитието се свиреше трудно. Първата година бях на квартира, но после на общежитие, защото ми беше неудобно да ме издържат родителите ми. Свирех в разни естрадни състави - във „Везни” със Симо Лазаров, в „Октава” към стоманолеярния завод “Кремиковци”. По-късно в Студентския дом свирих в „Метроном” при Панайот Славчев. Това бяха естрадни състави с брас секция - тромпет, тромбон и саксофон. А в края на трети курс започнах в оркестъра на Софийски градски народен съвет (СГНС) при Сашо Михайлов по покана на тромбониста Найден Спасов. Справях се винаги сам. И моята дъщеря затова живее в чужбина и се оправя сама, за да не кажат тук, че е успяла заради баща си…

А когато завършихте Консерваторията?
Не можех да отида другаде освен в Софийски духов оркестър, защото не бях софийски жител. Тогава прословутото софийско жителство пречеше да кандидатстваш в какъвто и да е оркестър. Докато бях студент имах право да живея и уча в София, затова и след завършването на следването изкарах и една година майсторски клас при проф. Г. Тодоров, за да остана още година в София. Но когато завърши и тази година трябваше по някакъв начин да си осигуря временно жителство и Сашо Михайлов ми разписваше документа на всеки шест месеца, понеже оркестърът беше общински. Изобщо софийското жителство беше истински Параграф 22. Изкарах 5 години в оркестъра, докато получа това жителство. Тогава имаше една заповед – не можеш да си купиш апартамент в София, ако не си софийски жител, а не можеш да станеш софийски жител, ако нямаш жилище. Когато през 1974 г. станах лауреат на Общобългарското състезание с Първа награда и златен медал, излезе заповед за лауреати на наши и международни конкурси, че ако са на щатна длъжност, могат да получат жителство. И получих жителство.

Разкажете нещо повече за VІ Общобългарско състезание за певци и инструменталисти в София през 1974, за което споменахте.
Да, програмата беше много сериозна, включваше шест големи произведения: Мишел Списак - Концертино, българска пиеса, на трети тур свирих двата концерта на Аркадий Нестеров и Анри Томази. Много беше тежко - шест произведения наизуст. Втори се класира Найден Спасов, а Петър Попов беше лауреат предишната година, тогава аз току що бях излязъл от казармата. След 1974 започнаха да провеждат Общобългарското състезание в Търговище. А конкурсът “Светослав Обретенов” в Провадия първо беше само за щрайх, после се преборихме да има и духови инструменти. Тогава нямахме толкова много български пиеси за тромбон - сега е друго.

Какъв оркестров опит натрупахте, докато следвахте в Консерваторията?
Най-важното, което бих споменал, са турнетата в Сиена, Италия, с диригента Алипи Найденов. Ходих 6-7 години подред по един месец. Това бяха хубави години. Алипи беше направил сборен оркестър, в който свиреха предимно студенти от Академията, но имаше и други - инженери, лекари, любители, които свиреха добре. Тогава с нас свиреха ортопедът д-р Александър Пешев, юристът проф. Огнян Герджиков (председател на 39-то НС). Първото ми излизане беше през 1972 г., когато дадох целия си хонорар, за да си купя грамофон. Тогава пътувахме с автобуси от България и обиколихме цяла Италия, минавахме по 10 000 км - надолу до Анкона, на запад чак до Сан Ремо. Тогава Алипи имаше спонсор някаква дама графиня, която много обичаше оркестъра..Така успяхме да ходим няколко години в Италия, да си помогнем материално, пък и да посвирим с големи личности - Франко Ферара например.

Какво бихте споделил с нас за специализията Ви в Московската консерватория “П. И. Чайковски”?
През 1978-79 година вече бяхме назначени като млади асистенти в катедра “Медни духови и ударни инструменти” – Татяна Кърпарова, Ангел Македонски, аз и Владко Григоров. Тогава проф. Кърпаров ни каза: Трябва да станете доктори, за да можете да растете. Трябваше да пишем дисертации. Първа написа Таня Кърпарова, защити. Но добре беше да имаш външна специализация. Ангел замина на специализация в Чехия, а аз на една „Пражка пролет” се запознах с проф. П. Чомаков от Московската консерватория. На този конкурс водех българската група - трябва да е било през 1976 г.  Говорих с професора дали мога да следвам при него, той се съгласи и от Министерството на културата ми отпуснаха стипендия. Спомням си, получих на куп 6000 рубли за едногодишно следване, 6 рубли храната и 20 рубли за хотел. Отидох с направлението от тук в Московската държавна консерватория „П. И. Чайковски”, но не го приеха. Накараха ме да се явя на конкурс, дадоха ми 20 дни срок да се подготвя, а аз бях в хотела на Посолството. Нямах къде да свиря, за да се подготвя за конкурса. Тогава 20 дни свирих със сордина в хотела. Комисията беше от най-големите имена на онова време. На изпита получих 5, най-високата оценка по руската система и така започнах да следвам в Московската консерватория.

Присъствах на всички уроци в класа на Чомаков. Имах право като асистент да взимам ключ за стая, не беше лесно. През декември се прибрах в България, в Москва беше много студено, а междувременно Чомаков беше влязъл в болница, беше се разболял тежко. През февруари се върнах, за  да продължа специализацията си и отидох на свиждане в болницата. „Дима (така ме наричаше), ти ще се занимаваш със студентите, няма да допускаш друг да се меси в работата!” и аз започнах да преподавам така до април, докогато моят професор беше изпълняващ длъжността професор. През април правеше 6 месеца болнични, а според закона трябваше или да се върне на работа, или да го пенсионират. Той трябваше да прекъсне болничните си, за да си възстанови часовете. Преподавателският състав медни духови беше 29 души. При професора имаше осем души студенти от целия Съветски съюз. Тогава бяха в съревнование с Ленинградската консерватория, която имаше по-голям авторитет. Когато се записвах да специализирам при Чомаков, трябваше да направя план-програмата си и една от точките ми беше посещение на класовете в „Гнесини”, посещение в Ленинград (сега Санкт Петербург), за да видя класа на Сумеркин. Обаче имаше голяма ревност и от двете страни. И зетят на Чомаков ни купи билетите за Ленинград с жена ми Юлия и ни настани при неговите родители, а те ни показаха града. Така и не стигнах до класа на Сумеркин. 🙂 Едногодишната ми специализация беше в много интересен момент. През април 1979 излетя първия български космонавт Георги Иванов и целият му екип беше в същия хотел на посолството ни. А и се подготвяше Олимпиадата Москва’ 80 -  всичко беше в мечета. Само 2-3 месеца след като се прибрах в България, получих писмо, че проф. Чомаков е починал.

Каква тема за дисертация бяхте избрал?
Бях си наумил какво да пиша в дисертацията и я бях започнал още преди да тръгна за Москва, професорът ми казваше напиши нещо за трилерите на тромбона. А ние тогава започнахме да ги свирим, навлизаха и с концертите на Вагензайл, Албрехтсбергер и аз се бях амбицирал да пиша за трилери. Когато бях в Москва, се записах в най-голямата библиотека - още си пазя картата, ходех всеки ден да ползвам там литература, търсех нещо за орнаментиката, попаднах на огромния труд на А. Бейшлаг „Орнаментика в музике”. Разбрах, че попадам в спорна тематика, която трудно ще защитя, необятна и в същото време недостатъчна за цяла дисертация. После попаднах на труда на Денис Уик, оказах се в море от противоречиви мнения и реших темата да е друга. Избрах „Артикулационни проблеми при свирене на цугтромбон”. Тя е по-широка и може да се пише и за дишането, и за щрихите, там вкарах и орнаментиката. Тази докторска дисертация защитих пред Научен съвет от 30 души - от Пловдив, от БАН. Председател беше Венелин Кръстев. Попитаха ме защо давам примери само с чужди автори. Ами защото българските композитори не са гласували доверие на тромбона да пишат такива творби, в които има засегнатите в дисертацията ми проблеми.

Как се разви кариерата Ви като изпълнител и кога започна преподавателската Ви дейност?
Когато през 1972 г. завършихме Консерваторията заедно със съпругата ми Юлия, с която сме заедно още от ученическите години и музикалната школа по акордеон до ден - днешен, бяхме разпределени обратно в Бургас - тя като преподавател по контрабас в Музикалното училище, аз - в новосъздадения отделен оркестър към Операта. Дотогава Бургаската филхармония беше едновременно и симфоничен, и оперен оркестър. Дойде баща ми да си събирам багажа, но проф. Тодоров беше категоричен, че трябва да остана. Каза на баща ми: “Ще направите голяма грешка, заминете ли веднъж, край със София, пък аз го искам за асистент.” В Академията по това време ректор беше проф. Александър Райчев. И той беше разпоредил тъй като преподавателският състав застарява, преподавателите да помислят да си подготвят асистенти. Костадин Бакърджиев вече беше хоноруван асистент, на щат беше във Филхармонията. А Петър Попов и аз бяхме избрани да преподаваме в Академията. Беше учебната 1973/1974 г. Проф. Тодоров веднага ме изпрати да преподавам тромбон и туба във Военното музикално училище, тъкмо го бяха създали. Беше ми много натоварено, междувременно свирех и в оркестър „Метроном”, тогава се развиваше самодейността. И изведнъж като завърших се оказа, че имам много работа. За връщане в Бургас вече и дума не можеше да става. 

Към всички райони на София се създадоха младежки духови оркестри, през 1974 към Благоевски район председателят на Съвета Филипов създаде оркестър “Ален Мак”. С този оркестър се занимавах повече от 10 години, учех деца на тромбон, баритон и туба. Ходех на всички тези 4-5 места – Консерваторията, Духовия оркестър, Военното музикално, “Ален мак”, “Метроном”, сутрин излизах в 6 часа и вечер се прибирах в 9-10. Сутрин в духовия оркестър, а в училището и “Ален Мак” - през ден. 

Ние с Петър Попов работехме наистина къде ли не. Той  свиреше в оркестър „София”, а аз в „Метроном” правех записи с Тодор Колев. Професор Тодоров отсече: Аз имам един с капата, втори не ща! (Беше гледал по телевизията Петър Попов с шапка.) И така аз се принудих да напусна „Метроном” точно преди заминаването за Световния младежки фестивал в Куба през 1978. И още нещо ми казваше той: “Докато си млад ще работиш на 5 места, като остарееш като мен, вече няма.” Прав е бил …

Брас ансамблите в историята на българската школа медни духови са аспект, на който винаги обръщаме внимание. Ще споделите ли Вашия опит?
Донякъде парадоксално, но по време на следването ми не съм свирил в никакви камерни брас ансамбли. Може би защото свирех в няколко оркестъра и просто нямах време за друго. Брас ансамбъл направихме едва когато станахме преподаватели през 1976 г. Бях преподавател до 1985, после станах доцент, започнах концертна дейност. 

А що се отнася до брас квинтета, първият брас квинтет у нас направи Йордан Кожухаров в Софийска филхармония, след тях ние направимте квартет в Академията – Ангел Македонски, Арман Сарафян, Владко Григоров и аз. Две години подготвяхме репертоар, не сме пътували много из България. Тогава примамиха Арман да отиде във Филхармонията и нашият квартет се разтури. После и Ангел го поканиха да свири във Филхармонията, направиха по-голям брас състав. А иначе с него двамата правихме концерти из цяла България, и в Бургас, и във Враца сме ходили, Димитровград. Имахме и трио с Владко, свирихме Сонатата на Пуленк, концертите ни се приемаха много добре. После Филип Павлов написа „Диалози за трима” и го свирихме с Ангел Македонски и Наталия Пясковская - дългогодишен корепетитор на тромбоновия и валдхорновия клас в Академията.  

После започнаха да излизат една по една творби, които бяха посветени на мен: Елегията на A. Заберски, Първият концерт за тромбон и оркестър на Филип Павлов. Той ми направи щим и се събирахме да го свирим, за да уточним щрихите, динамиката. Беше написал всичко много точно и аз нямаше къде да му се меся като солист. Изпълнихме концерта на прегледа „Нова българска музика”. Диригент беше Иван Вульпе, а оркестърът беше сборен - Щатният оркестър на Академията и Симфониета на БНР. Концертът на Ф. Павлов беше забележителен - първо, защото беше първия български концерт за тромбон и оркестър и второ, защото беше първото крупно произведение от този тип. По-късно приеха  Филип за член на Съюза на българските композитори пак с този концерт - това беше едно от произведенията, които представи за Съюза. Тогава в комисията беше и Панчо Владигеров, получих поздравление от него.

После станах професор, а после закриха Военното музикално училище. Там преподаваха всички. И Георги Тодоров, и Добрин Иванов, Павел Яковчев... 

Кой беше най-трудният за Вас момент в кариерата Ви като изпълнител?
Най-трудното ми свирене беше когато ми казаха, че след една седмица идва чешкият композитор Иржи Пауер. Той току що беше написал онази днес толкова известна „Тромбонета”. Участвах в този концерт в Чешкия културен център по покана на проф. Петър Кърпаров. В крайна сметка концертът се състоя в СБК, защото и те бяха поканили композитора. Беше началото на декември 1983, жена ми се подготвяше за операция в Германия след няколко дни, за една седмица трябваше да науча Тромбонетата и да я изсвиря, а да свириш пред жив композитор е отговорно, изграждаш авторитета си като изпълнител. Беше ми много тежко, беше един от онези моменти в живота ми, когато много работи се струпаха наведнъж…

Нека поговорим за един специфичен аспект от кариерата Ви: административната дейност.
Да, това е доста голяма част от живота ми. Станах професор през 1991. В сложни времена. Разделни. Срещу мен имаше настроения, опитваха се да ми попречат, особено покойният проф. Желязов - лека му пръст. И тогава Георги Костов ме извика и ми каза: “Защо не се кандидатираш за декан? Ти имаш опит, бил си завеждащ катедра, познаваш работата, познаваш хората.” Аз бях и в Академичния съвет и така стана, че хората ме избраха. Вече бях декан, започна втория ми мандат, по правилник имаш право на два мандата, но още не го бях преполовил, когато излезе законът “Панев”, всички трябваше да декларираме, че не сме били членове на ДС. Тогава подписахме декларации, имаше нови избори и започнах нов мандат. Така годините ми като декан станаха десет. После през 2004 ректорът проф. Костов ме покани за заместник ректор с мандат четири години, а през 2008 станах ректор - два мандата до 2016. 

Как един музикант - изпълнител и преподавател - се превръща в добър администратор?
Административната работа има други ангажименти. Трябва първо да отчиташ факта, че това са твои колеги. Трябва да влезеш в положението на всеки, защото всеки смята, че е прав. Когато идва с някакъв проблем, да го убедиш, че не е прав, когато не е прав, защото погледът отстрани почти винаги е по-точен.

Успяхте да запазите добрите си отношения с колегите.
Когато някой се опита да ме обиди, аз не реагирам по същия начин, защото тогава отношенията се влошават, стават все по-остри, мненията стават полярни, не може да се излезе лесно от проблема. Естествено, налага се когато ти си прав, а се опитват да те притискат, да си защитиш позицията.

Да, артистичното его на хората на изкуството.
Да, когато си по средата в даден конфликт се чудиш коя страна да вземеш. Защото трябва да имаш позиция и аз не се колебаех: стараех се да избягвам конфликтите, да ги преодолявам. Главната ми цел като ректор беше да осигуря спокойствие в Академията. Придържах се и към принципа на аполитичност, да не ни разделя политиката, защото е достатъчно другото деление – по комисии, по инструменти. Мисля, че мога да се гордея с ректорстването си, с това, което съм направил като ректор: ремонтът в старата сграда, новата читалня, зала 48, електронизацията на библиотеката. Разширихме сцената на голямата зала, подновихме техниката в студиото, купихме нова озвучителна уредба, малкият учебен орган и концертният роял Steinway - купуването му се задейства в края на моя мандат, а отнема години, докато се изпълни поръчката. Основната част от всички тези промени направихме с подкрепата на фондация „Америка за България” и на по-късен етап с помощта на министъра на образованието проф. Даниел Вълчев по моя инициатива. 

Сега ми е приятно като вляза в Академията да видя всичко, което съм оставил след себе си. Радвам се, че проф. Сава Димитров работи много активно, със замах и мисля, че ще направи хубави неща. 

Към края на това дълго интервю в деня на Вашия 75-годишен юбилей да поговорим за една наша сбъдната мечта - идването на Бранимир Слокар у нас през март 2019. Доколкото знам, проявявате отдавна интерес към него като музикант и педагог …
Слокар винаги ме е привличал със своето свирене както с квартета си, така и със соловите си изпълнения. Той има и много записи на предкласика и на традиционните пиеси за тромбон, но за първи път го чух на живо през 1976 г., когато бяхме на конкурса „Пражка пролет”. Тогава на мода беше Мишел Беке - френската школа, малко след това се появи и Слокар. Имахме голямо желание, но нямахме възможности тогава да ги поканим да дойдат в България. Пък и нямаше тази традиция. По-късно излязоха записите, а когато излязоха компактдисковете, започнахме по-пълноценно да се запознаваме с неговите изпълнения. Няма съмнение, че той е име и изпълнител от голяма класа. Когато кажеш Слокар повече няма какво да говориш. При него учиха много български тромбонисти - Васил Христов, Димо Пищялов, Красимир Стефанов. Краси бързо свикна с неговата школа, адаптивни сме българите - като попаднем на място, където можем да развием таланта си, постигаме го. 

Поздравления, че успя да го поканиш в България, положи големи усилия и цялото посрещане беше много трудно осъществимо. Благодарности за сбъдването на тази мечта към Българска музикална асоциация, под чиято шапка се случи всичко това. Майсторският клас на Слокар се проведе много успешно. Тогава Слокар показа, че добрият педагог е както лекар в даване на епикризата: казва какво трябва всеки да промени, за да постигне успех. Майсторският клас на Гьоргю Гивичан миналата година също беше много полезен. Чудо е, че беше осъществен в този много труден период. За цялата ни брас общност редовното провеждане на майсторски класове с утвърдени чуждестранни преподаватели е много полезно и дава мотивация на младите колеги. Трябва да стане традиция както е навсякъде по света… 

Вместо послепис: Когато се пенсионира, проф. Момчилов ми подари така наречената Черна тетрадка. Нарича се така, защото корицата й е черна на цвят. В нея проф. Георги Тодоров е водил списък с имената на всички свои ученици от постъпването си като преподавател в Музикалната академия. В Черната тетрадка е запазена историята на тромбоновата школа в България. Благодаря Ви, професоре, за този безценен подарък! 

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА"