Има една порода особени личности - от едни хулени и от други уважавани, от едни мразени и от други обичани, противоречиви приживе и незабравими, когато си отидат. Такава личност беше Добрин Иванов, който ни напусна в края на лятото на 2020. Тромбонист, педагог, диригент, създател на 16 младежки духови оркестри и на много български музиканти, общото между които е любовта към медните духови инструменти и към музиката - любов, възпитана от техния учител.

Добрин Петров Иванов - Бинчо е роден на 15 април 1931 в Разград. Започва да свири на тромбон в училищния оркестър на десетгодишна възраст. По това време училищните оркестри са инкубатор за музиканти - духачи и са на доста високо изпълнителско ниво. Започва да свири на бастромбон в F строй с четири машинки, единствен в България по онова време – доста обемен и тежък за едно малко дете инструмент. Свири и на туба, но след като в оркестъра купуват цугтромбон, започва да свири на него. Първият му учител по тромбон е Илия Бърнев - ръководител на ученическия оркестър. Бърнев пише собственоръчно всички щимове за оркестъра. Възпитаник на същия оркестър е фаготистът Мисак Годжикян - дългогодишен солист на Софийската филхармония. Възпитаници на този оркестър попълват съставите на оркестрите във Варна, Шумен, София. Когато Разградският симфоничен оркестър се одържавява, там тромбонисти са Ангел Георгиев, Цано Цолов и Любен Вълканов (негов брат е известният солист-валдхорнист на Пловдивската филхармония Димитър Вълканов - първият учител по валдхорна на проф. Владислав Григоров). 

Добрин Иванов завършва средно образование в Земеделския техникум в Разград по желание на баща си. Идва в София през 1949 и става студент в Държавната консерватория в класа на Григор (Гичо) Стоянов, а след 1953 учи и при младия тогава преподавател Георги Тодоров. От 1950 до 1967 свири на бастромбон в създадения две години по-рано Симфоничен оркестър на БНР. През 1967 заминава за Кайро като първи тромбонист на оркестъра там. През 1971 става един от основателите на Военното музикално училище и преподавател по тромбон и туба, а и на всички други медни духови инструменти.

Имах честта да познавам Добрин Иванов и да се уча от него. Той беше живата история на българската тромбонова педагогика и изпълнителско изкуство. Разказваше разпалено за първите чешки музиканти, които пристигат с кораб в България на пристанище Лом. Разказваше за семейство Душек и Франц Ханел, който написва първата българска китка. За Йозеф Хохола, който пристига през 1879 и основава в Търново първия български военен духов оркестър. Разказваше как към всеки от чешките музиканти са били прикрепени т. нар. „музикантски ученици”. По-талантливите са заемали места редом с тях в оркестъра, докато оркестрите са започнали да се българизират. И всичко това е тогавашният модел на обучение. Това се е случвало в края на 19 век, а самият Добрин Иванов правеше същото и в края на 20 век. Като истински възрожденец той пътуваше по малки градчета около София и в провинцията и създаваше, създаваше, създаваше. Много днешни изявени брас музиканти у нас са негови ученици и си спомнят с умиление за учителя си. Оставил е своя почерк в работата на оркестри като тези на Велинград, Елин Пелин, Копривщица и много други.

Самият Добрин Иванов боготвореше своя учител Гичо Стоянов Топалов. С огромно уважение разказваше за неговите уроци и методическа работа. Разказваше за Александър Дочев и всички основоположници на българската тромбонова школа, за проф. Георги Тодоров и неговите последователи, за Врачански, Яковчев, Таков, Мано Ралев и всички стари български педагози, положили основите на тромбоновото изпълнителско изкуство у нас. 

Годините му, прекарани в Кайро, са били време на активни контакти с много чуждестранни колеги, овладяване на богат симфоничен и оперен репертоар, който по-късно оказва влияние в педагогическата му работа във Военното музикално училище. Точно това училище беше ковачница на кадри за всички военни духови оркестри в България. Все още духовите оркестри в страната са пълни с възпитаниците му. Голяма заслуга за това имат преподавателите по тромбон и туба там Димитър Момчилов, Павел Яковчев, Филип Куртев и най-вече самият Добрин Иванов със своите ученици, със своите последователи. 

Може би за него трябва да пишат именно учениците му - те най-добре познават неговия чепат характер. Повечето  от тях признават: „Методите му бяха по Макаренко. Всеки, който му е бил ученик, е ял бой от него, но човек е станал!” Казват го с огромна любов, дори и тези, които по-малко са контактували с него, дори и тези, които само е подготвял за кандидатстване. Такива са Любен Петков (тромбонист, бивш оркестрант от Гвардейския оркестър, сега е в Духов оркестър – Перник), когото Добрин Иванов подготвя за приемен изпит във Военното музикално училище и той се класира на първо място, а също и Жорж Димитров (тромбонист, когото Добрин Иванов подготвя за кандидатстване в Музикалното училище и той се класира на първо място) - сега главен диригент на Софийската опера, а също и Емил-Джордж Атанасов, сега оркестрант в Софийската опера. Сред учениците му са Петър Стойков – тубист, диригент в Смолян, Вилимир Кирилов – диригент на младежкия духов оркестър на Елин Пелин, Красимир Енчев – тубист, оркестрант в оперните оркестри на Русе и Бургас, бившите оркестранти тромбонисти и тубисти от Гвардейския духов оркестър Красимир Минчев, Кольо Тянков, Валери Панайотов, Валери Любенов-Фокса, Атанас Богоев, Цветан Личев - тубист от Духовия оркестър на МВР, Александър Тасков от Благоевградския Биг Бенд, Николай Михов от Пернишкия духов оркестър, Валери Герасимов от Берковската духова музика, братята басфлигорнисти Деян и Марин Дамянови, Божидар Кръстев, който от много години живее в Белгия, и Румен Денков – от много години в САЩ. Не могат да бъдат изброени всички и нека тези, които съм пропуснал, да ме извинят. Знаем, че всички се гордеят със своя учител. 

В последните си години Добрин Иванов често идваше в Музикалната академия, влизаше в часовете по тромбон, сядаше на един стол и слушаше уроците. Излъчваше благоговение, когато слушаше тромбон - това беше целия негов живот, беше смисъла на живота му. Слушаше внимателно и нерядко си позволяваше да дава съвети. Съветите прерастваха в дълги и изтощителни, но интересни разкази за живота му, за колегите, за неговите ученици. След това го качвах в колата и го изпращах до вкъщи, за да не пътува с трамвай - трудно се справяше с предизвикателствата на възрастта, но не се отказваше.

През 2014 ме покани в Копривщица, където беше основал поредния (оказа се последен в неговия живот) оркестър – Духовия оркестър към СУ „Любен Каравелов”. С огромна гордост говореше за него, за „неговите” деца. Спряхме близо до училището и прекосихме пеш. Тогава ми направи впечатление, че всички в малкото градче го познаваха. Поздравяваха го, спираха се, разговаряха, споделяха лични неща като с много близък човек. Неслучайно беше удостоен със званието „Почетен гражданин на Копривщица”. Влязохме в сградата на училището – стилна сграда, строена през 70-те, уникален проект, идеално кореспондиращ архитектурно със старите възрожденски къщи. Самият Добрин Иванов също беше като такава къща – достолепен и духовно по възрожденски извисен. Училището притежаваше богата спортна база, а благодарение на него вече имаше и оркестър. Оркестър в допълнение и в помощ на музикалното образование на децата - една добра традиция от старите български училища. Беше подбрал деца, снабдил ги с инструменти, осигурил репертоар и ... о, чудо! Звучи! В този ден децата се събираха едно по едно, изваждаха инструментите си и започваха да се разсвирват. Изключително бях впечатлен от метода на работа на Добрин Иванов – спокоен, твърд, дисциплиниран, направи настройване и малко по малко в продължение на близо три часа не спря да работи, да обяснява, да изисква. И оркестърът зазвуча! Звучаха маршове, звучаха хора, звучаха пиеси за духов оркестър. И всичко това благодарение на неговата силна воля. Беше на преклонна възраст, но нито за миг не се умори, не седна, стоеше прав и преподаваше като войник със завидната енергия, дадена му от любовта към децата, към духовите инструменти, към музикалното изкуство.

Добрин Иванов беше изключителен пример, пример за всички нас как се живее с музиката, как се създава един ансамбъл, пример за силна воля и дух, пример за безкомпромисна борба с трудностите и желание да се създава красота с всички средства. 

Ще завърша с една история, която добре илюстрира силния характер на този човек. На едно състезание на духовите оркестри оркестърът на Добрин Иванов получава Втора награда. Първата награда получава оркестърът на негов възпитаник. Иванов иска обяснение от журито защо е класиран втори. Председателя на журито обяснил любезно, че това е признание и за него, когато ученикът надмине по постижения своя учител, а Добрин Иванов сърдито заключил: „Шъ ме надмине га умръ!!!”

Ето това са големите личности - от едни хулени и от други уважавани, от едни мразени и от други обичани, противоречиви приживе и незабравими, когато си отидат...

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"