В “Истории за брас” имаме огромната чест навръх 80-годишния му юбилей наш специален гост да е проф. Владислав Григоров. Професорът хвърля поглед назад не само към началото на своята кариера, но и към първите стъпки на школата по валдхорна у нас, към спомените и документите за онзи период, които трябва да се съхранят. Разказ за цяла епоха, която - според самия проф. Григоров - приключва през 2000 година. А за дългата му педагогическа кариера и за бъдещето на този великолепен инструмент и на духовите инструменти като цяло у нас ще научите във втората част на това специално, вълнуващо интервю ...

За Карел Стари, началото на българската школа по валдхорна и паметта
Наскоро бях консултант на едно ценно издание, посветено на българските изпълнители духови инструменти. В процеса на работата по него се натъкнахме на удивителни пропуски в тази част на българската история. За изтъкнати хора - примерно солисти на Филхармонията - много трудно могат да се намерят данни (защото той си е отишъл, а не се знае къде са наследниците - в днешните времена хората пътуват, може да са навсякъде). И така за един удивителен човек, който започва още в Царския оркестър, е страшно трудно да се намери каквато и да е информация. Това просто ме ужаси. Когато аз дойдох във Филхармонията в София, тук се говореше само за Царския оркестър и за музикантите от Царския оркестър. Имаше и хора от този оркестър, които още свиреха. Всички колеги говореха само за това. Някак си за мен този оркестър зае много важно място в нашата история. И изведнъж за тези хора - приятели и колеги, с които съм работил - се оказа много трудно да се намери нещо. За българските композитори, разбира се, има достатъчно и реферати, и доклади, и всякакви писани неща. Но не и за изпълнителите, за оркестрантите. Затова според мен това изследване беше много ценно. Всъщност до някое време аз също събирах някои биографии ей така когато съм някъде, но това не беше достатъчно, трябваше всичко да се направи много по-подробно, по-пълно.

Паметта остава, когато се запише
Иначе паметта е у такива по-възрастни хора като мен: те помнят Карел Стари, знаят каква фигура беше той. Когато идва през 1939 година у нас и влиза в Царския оркестър, той едновременно обучава ученици и колеги, които свирят в оркестъра, влиза като преподавател в Академията, след това отива в Операта (след Царския оркестър). Въобще той е една колосална фигура, изключителен музикант. Когато го викат тук (по покана на Саша Попов чрез някои хора), в онзи момент той свири по заместване в Радио оркестъра във Виена. Това е завършен музикант с академично образование - следвал е пиано една година, дирижиране една година, беше изучавал подробно артикулация в стиловете и когато разучаваше с нас класическите стилове това оставяше такъв отпечатък, че аз и сега мога да седна и да напиша за класическите стилове и за артикулацията в един концерт от епохата. Много подготвен човек, академично подготвен на най-високо ниво. 

Сега вече размишлявам по тези неща. Карел Стари със сигурност имаше голямо значение за мен като музикант. В Академията всичко си вървеше като ежедневие - уроците, свиренето. В първи курс той ми каза: “Ти имаш 5 произведения, ще трябва да дадеш рецитал.” Сега осъзнавам, че е имал нещо важно предвид. Рецитал с 5 произведения. Тогава никой не даваше такива рецитали. Кларинетистът Сава Димитров, който по онова време вече беше доцент, даваше рецитали, правеше вечери с много красив сонатен репертоар, а аз бях в първи курс с рецитал от 5 произведения наизуст. Втори курс - същото: 5 произведения, а и друг материал - сонати, всичко, каквото трябва. И така всяка година. Рецитал, рецитал, свирене с оркестър.

Карел Стари ме направляваше навсякъде. Той посочи да отида в Щатния оркестър на Академията, аз се съпротивлявах, казвах: “Не, не, аз тук искам да уча.” А той: “Ти пак ще учиш. Сутрин - тук, следобед - там (в оркестъра).” Той ме направляваше да добия малко оркестров опит, което беше ценно. И сега - казва - тук един конкурс, после там - един конкурс. После конкурс в Чехия - отидохме заедно. Аз бях съвсем млад, получих диплом. Вече малко по-късно, след 4-5 години по конкурси започнах да получавам награди. Както на българския национален конкурс тогава - сега го няма, така и в другите конкурси в Прага, Женева, Мюнхен - печелех престижни награди. И всичко  вървеше така - в този ритъм. Оказа се, че съм учил 12 години при Карел Стари: Следването, майсторски класове, подготовката за конкурсите пак в Академията - мотаех се като свободен елемент там и свирех с пиано. Но така вече имах съвсем сериозна подготовка за конкурсите. И резултатът беше много добър. Карл Стари си остава нещо изключително за мен, както и за много хора, за всички хора, които са учили при него. “Да, Карлето, ако не беше той, нищо нямаше да знам.” ... 

Прави ми впечатление с каква топлота говорят всички за него, за това колко мил, слънчев човек е бил.
Да. Той беше много приятелски настроен към всички и готов да помогне даже и на непознат човек. Толкова всеотдаен. Това е точната дума. Всеотдаен. Но някои злоупотребяваха с неговата доброта и с неговата спортна страст да играе шах и табла. Лично съм бил свидетел в Операта как той вече идваше за спектакъл и го викаха да играят шах. И го ядосваха, умишлено го ядосваха, а той още повече объркваше чешки и български език. И всички се смееха … много жалка гледка. А в 7 часа той сядаше да свири без подготовка и казваха, че е имало случаи в началото на спектакъла да е малко разконцентриран. Причината беше в някои колеги - музиканти, които имаха онзи фатмашки, фелдфебелски манталитет да си правят такива “шеги”. Но той беше сияен изпълнител и интерпретатор, това се подчертаваше навсякъде, когато отивахме заедно - интерпретацията.  

За преподавателите в първите ми години като корнист
Като сме започнали с моите учители, преди Карел Стари в Академията беше Музикалното училище в Пловдив. А преди това моите родители решиха, че ще свиря на цигулка - изненадаха ме. Защо трябва да свиря? Ами защото е хубаво. Имах малки пръсти, тогава нямаше шестнайсетини, нямаше четвъртинки цигулки. Само една голяма цигулка - може би е била половинка. Но ми казаха: Догодина, сега ще учиш само солфеж. И точно това беше интересното - бях при Келбечев в Музикалното в Пловдив. Това си беше един истински курс по обща култура в музиката. Освен солфежа имаше песни, разкази, музика. На следващата година вече в 8 клас в Музикалното започнах при Димитър Вълканов по валдхорна и при Георги Самарджиев по солфеж. Той създаде от нас музиканти - от едни такива никакви деца, които нямат подготовка (освен малкото в детската школа), със сериозно учене на солфеж, пеене, учене наизуст, прима виста, пеене на два, три и четири гласа. Самарджиев разделяше класа от 12 души на групи. Да се пее чисто, да се пее точно. Той беше интелигент. Това беше една забележителна школа. В Академията дори нямах какво да уча повече. Попдимитров ми даваше червен молив да поправям диктовките на другите.

А след Академията имах много голямо желание да отида в някоя европейска държава да видя, да чуя повече. Успях да отида във Франция на специализация с френска стипендия при Даниел Бург - изтъкнат инструменталист и голям приятел на България, който много пъти е бил тук да свири камерна музика по линията на френско - българското културно сътрудничество. Тогава имаше такива неща, ние бяхме смятани за франкофонска страна (за съжаление, днес вече не). По-късно след Даниел Бург отидох при най-елитния тогава корнист Херман Бауман. Ходил съм на майсторските му  класове, той имаше друга гледна точка, друг артистизъм, стоенето на сцената, присъствието му - много интересно, много различно беше…

Да поговорим за професионалната Ви оркестрова кариера...
Свирил съм в много оркестри. Във всеки от тях животът ме срещна със забележителни диригенти, за които бих искал да разкажа: едновременно с приемането ми в Академията като студент при Карел Стари Влади Симеонов ме извика в Двореца на пионерите и прекарах 3 години във Филхармония “Пионер”. Той беше изключителен педагог, изключителен интерпретатор. Записите му и до днес просто си остават като нещо, което е толкова обмислено, толкова изчистено, такива темпа е подбрал, че сякаш не може да бъде по-красиво. Той ме научи как в оркестъра да свиря и следя за всеки един тон - какво встъпление, каква интонация, каква ритмика, каква динамика - всичко това едновременно. И този тон къде да го поставиш в общата хармония, да го балансираш. Той заостряше нашето внимание към това и не пропускаше нито един недобре изсвирен тон. Работеше пунктуално цялата фактура на партитурата - бавно, спокойно. Създаде много кадри в симфоничната музика, в симфоничното дело. Някои направо влязоха в симфоничните оркестри от “Пионер” (както и аз). Веднага. Защото вече знаех какво е оркестър... 

В оркестъра на Радиото нямах намерения да кандидатствам, но един ден Тодор Тошев ме срещна и ме попита: Ти подаде ли документи за Радиото? Казах: Не, още ми е рано. Но той настоя и аз подадох документи. Постъпих в оркестъра в началото на 1969 - тогава диригент беше Васил Стефанов. И останах 40 години в Симфоничния оркестър на БНР като първи корнист - какво означава това само по себе си може да бъде разбрано само от човек, който се е докоснал до свиренето на корна. Не говорим за работа, за броя концерти и часовете репетиции, говорим за отношението към музиката и за енергията, която трябва да се дава, за майсторството и психиката.

Има още няколко оркестрови състава, които искам да спомена:
Оркестър “Симфониета” с Емил Чакъров. В Радиото имаше малък оркестър и голям оркестър - тук нещата малко се преплитаха. Оркестър “Симфониета” беше създаден от Чакъров, но после го съкратиха и сега друг състав използва това име. Та тогава Емил Чакъров ни извика тримата приятели с Марин Вълчанов и Георги Спасов в градинката на “Кристал” и ни каза: “Измислил съм и сега създавам един камерен състав.” И така започна... В този състав започнаха да идват различни диригенти - млади като него, но вече с кариера, както и различни млади изпълнители, които вече правят кариера като например цигуларката Ан-Софи Мутер, която започна на 13 години, а на 14 вече свири в София. Тя беше откритие на Караян, Чакъров я доведе тук с контактите, които вече беше изградил. Тогава матинетата в неделя в зала “България” бяха много популярни. На тях свиреха млади хора и в публиката идваха млади хора. Когато ни срещаха по улиците на София ни разпознаваха. Чакъров беше много голям диригент. Млад, но с такава енергия, с такъв психологически такт разговаряше с хората, че си готов всичко да направиш с най-голямо желание. Беше съвсем различна култура…

Следващият оркестров период, който е хубав и известен, беше отиването ни в Сиена с Алипи Найденов и работата там с Франко Ферара. Гениален музикант - това мога да кажа накратко. Неговият подход към музиката беше интересен, когато работеше със студентите в курса. Това беше много голяма школа. Майсторството в малките детайли. Изискваше от мен два различни вида звук. Казваше ми: "Едното ре и другото ре - направи ги различни." Искаше различен колорит, оцветятане на звука, което е изключително важно за френска музика, например. След като той си отиде, в Сиена идваха великолепни диригенти: Иля Мусин - най-великият педагог в Русия, Генадий Рождественски, Юрий Темирканов, Мунг-Вун Чунг и накрая Валерий Гергиев (2 години). За него мога дълго да говоря, но сега ще е само накратко, защото той е толкова всеобхватен като космополит, като музикант, който успява да търси шедьоврите и да прави огромен репертоар, с който работи във всички оркестри в Европа и Америка, и да бъде  едновременно и тук, и там, и там със самолета и да обогатява целия музикален живот и в Италия, и във Франция, и в Англия, да не говорим за Русия. Там те правят Великденски фестивал (с оркестъра на Мариинския театър) като първо обхождат за 12 - 15 дни с влак цяла Русия и дават концерти навсякъде на най-високо ниво, а през деня по един безплатен концерт за деца. Той е главен диригент на младежките оркестри в Москва и Петербург, защото мисли и за това, за следващото поколение... 

След Сиена, около 2000 година ходихме 3 години в Операта в Сараево точно след войната. Още всичко беше разрушено, самото пътуване беше много трудно, още имаше партизани. Но всичко мина мирно. Нямаше хотели, спяхме по квартири. Спомням си как бяхме на гости на една от прима балерините, която беше и преподавател, и тя ни показа един съд, пълна със шрапнели само от нейната стая. Разказваше ни, че през деня се криела във ваната в банята, където било най-безопасното място, а това е продължавало 4 години. Знаехме цялата им история. А след това 3 години ходих в Солун да свиря с гръцките колеги по тяхна покана когато има нужда. Бях вече доста възрастен, но все още държах здраво корната.

Един много приятен аспект от работата ми в Радиото и Академията бяха камерните състави: от 1970 нататък ме пое един потоп, който е трябвало да се случи просто защото съм там: първо един квинтет, после втори радио квинтет, много по-късно академичен квинтет (около 1982), много концерти, много приятели. Квинтетът се прави обикновено на приятелска основа. Е, или ако някой е много добър. Но ние бяхме на приятелска основа - и радио квинтетът, и академичният квинтет.

Докато бях в Радиото участвах и в един Колегиум за камерна музика на Васил Вълов. Там също свирех активно. А в оркестъра си вървяха концертите с много руски диригенти - идваха най-добрите диригенти, записвахме филмова музика, плочи, записвах и с биг бенда - и тази музика не ми се размина. Златният Орфей. И в тази музика трябваше да участвам. Което беше разнообразие. 

Що се отнася до соловата ми кариера, в България тя се разгърна неимоверно много. Търсеха ме и в духовите оркестри, и в симфоничните оркестри, и Министерството на културата ми даваше да правя рецитали през годината, камерна музика с квинтетите. И отделно се появяваха български композитори (“Тук съм написал един концерт, написах една пиеска, дай да видим, да опитаме…“). Трябва веднага да кажа, че аз се съгласявах само при условие, че ще редактирам партията на корната. Става въпрос за обучение, за вкус, за естетика, за чувството, че твоят инструмент трябва да предаде тази музика. Той не трябва да изглежда смешен, не трябва да изглежда несъвършен, фразата не трябва да бъде несъвършена, трябва да бъде хубаво излята и обединена с щрихите и това беше главната ми работа. Винаги правех редакция на соловата партия, те бяха съгласни. Даже понякога музиката може да не носи толкова големи естетически качества, но когато малко се промени и темпото, и динамиката, и щрихите, и се получава нещо поносимо за слушане (да го кажем така - не искам да обидя никого). 

Работил съм с много композитори. Едва ли ще можем да споменен всички. Разбира се, свирил съм всичко от творчеството на композиторите от Първо и Второ поколение. В началото трябваше да изсвиря Пипков по искане на БНТ, но не съм се срещал с него. На Кюркчийски му казвах: Напиши едно парче за корна! А той ми отвръщаше: Аз в моите произведения (в балета “Козият рог”) съм написал 6 валдхорни. Това, което съм написал, е достатъчно! 

Други пък бяха точно обратно. Но все пак ще спомена някои от най-новите назад: Наскоро проф. Любомир Денев - баща написа едно стилово парче - доста колоритно, написа го за мен само защото се познаваме от деца. Казах му: Напиши нещо! И той написа. Тодор Попов - с него имахме плодотворно сътрудничество, ние живеехме наблизо в “Младост”. По едно време ме извика: "Ела с корната, написах една пиеса." Разработил беше хубава идея върху една родопска песен и така бавно, бавно я написахме. Имахме хубаво приятелство. Много обичам да свиря тази пиеса, тя е доста трудна в регистрово отношение, но е свързана с Родопите, а Родопите и родопската песен са ми много близки, стилът ми е познат. Аз съм роден в Асеновград, родопският стил ми е съвсем наблизо, в предпланините на Родопите. Много обичам и пиесата на Сагаев “Родопски напев”...

Разбира се, трябва да спомена и сонатата и концерта за корна на Димитър Сагаев, концерта за валдхорна и оркестър на Борис Карадимчев, написан за Георги Пацов - солист на оркестъра на Радиото, Диптих за три валдхорни на Божидар Абрашев, квинтета и красивата пиеса за корна и пиано “Портрет” на Марин Вълчанов. Румен Бальозов написа за мен 2 неща, Здравко Манолов - също, “Бурлеска” на Стефан Икономов - беше ми и преподавател в Академията, Георги Костов написа за мен и концерт, и соната. Асен Марков, Бедрос Папазян. Непременно да отбележим творбите на Филип Павлов, който написа за мен “Мелодична импресия” и “Рондо”. Това рондо стана толкова популярно, че се свири от корнистите под път и над път, стана като масова песен. Иван Стайков написа за мен “Просъница” - рапсодия за валдхорна и симфоничен оркестър. За съжаление не можах да го изпълня това нещо и остана така. И още много творби от други автори …  

ВИЖТЕ продължението в ЧАСТ II 

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022