В седмицата на 80-годишния юбилей на специалния ни гост проф. Владислав Григоров в “Истории за брас” продължаваме безкрайно интересния разговор с него. Този път във фокуса ни е дългата педагогическа кариера на проф. Григоров,  неговите размисли за бъдещето на този великолепен инструмент и за мястото на духовите оркестри в системата на българското образование и в обществото ни като цяло ...

За първите стъпки в педагогиката и първите ученици 
Освен свиренето от доста рано имах и ученици. Някак си когато съм бил в оркестъра вниманието ми беше много целенасочено и не знам кое е по-важно. Свиренето беше доста важно за мен. Като човек, който владее този инструмент, това беше моето амплоа. Иначе може би не бях с много атрактивно personnalité. А по-късно вече ме възприемаха като преподавател, който много се занимава.  Преподавах и в Музикалното училище 10 - 15 години, и в Академията. В Музикалното обичаха да питат кой се занимава повече, да пратим при него нашето дете. И така много деца дойдоха при мен буквално защото “много се занимавах”.  

Когато реша нещо, го върша с цялото ми внимание и енергия, с желанието да има някакво постижение. Така е и по отношение на учениците. А как започна: от Карел Стари, когото споменахме преди (в първата част на това интервю - б.р.). Той ми каза: “От септември ти ще имаш двама ученика като мой асистент.” Аз нищо не казах, но цяло лято се чудех как така. Току-що съм завършил, ще мога ли да ги уча - такова едно недоумение. После си казах: “Ще пробвам ако мога, ако не мога ще се откажа.” Така, че никой не е напълно готов чисто психологически да преподава даже и чисто като методика, но всеки започва отнякъде. 

И досега Ясен Теодосиев ми дава някои студенти да ги запознавам с теоретичните неща - история на инструмента и оркестрови трудности. Преподавам им този опит, но и искат да посвирим. Интересно им е, полезно им е. Това, което го усещаш, да можеш да го предадеш. Но трябва да го усещаш и ако му предадеш звукова форма като свирач, значи някой ще го слуша. Същото е и със студента. Той трябва да разбере какво трябва да направи и да усети чисто методически и постановъчно колко наистина трябва да е освободен. Както за всяко нещо, което човек върши, той трябва да разбере и да върши това, което е необходимо. Музиката и спортът имат голяма прилика. Как се натоварват мускулите, как се разтоварват, как се  поддържат. Как и спортистите, и музикантите не могат без по два часа и половина на ден занимания, да не казваш с лека ръка “Днес мога да пропусна”. Но изпълнителят трябва и да е подготвен теоретично, за да може да се развива. В изграждането на един студент всеки път трябва да има нещо, което се усъвършенства. Във всяко занимание вкъщи студентът също трябва да усъвършенства нещо.

Във времето имах прекрасни ученици. Първият ми студент в Академията беше Юрий Ризов - вече пенсионер от Софийска филхармония. Но той се отдаде на камерната музика и до този момент продължава да прави камерни концерти с такова музициране, което бих нарекъл брилянтно, с такива нюанси и тембри, с такава прецизност!
И един от по-късните ми студенти ще спомена: Ясен Теодосиев, който също е с богата кариера като солист, като камерен музикант. Той също като мен дойде рано, във втори курс в Радиото, стана първи корнист. След това завърши, стана асистент - всичко мина бързо както трябва да бъде, да не се пречи на младите, на талантливите хора. След това стана доцент, професор, а вече е и декан на Инструменталния факултет на НМА. 
Сега уча сина му Виктор Теодосиев, завършва 12 клас в НМУ “Л. Пипков”. Трябва да го отбележа, защото е талант - с една дума. По отношение на музиката, на чувството, което влага в музиката, на увереността, с която стои на сцената. Виктор технически вече е виртуоз. Абсолютно. И вече гради богата кариера.

Не трябва да пропуснем да кажем за многото талантливи мои колеги корнисти водачи и не само водачи в оркестрите на цяла България, които поддържат нашето оркестрово симфонично дело, което е много важно за мен. В оперните състави имам ученици извън страната - в Германия, Бразилия, Аржентина. До преди около 30 години работих в Ниш, Сърбия. В Университета в Ниш се отвори специалност валдхорна и аз бях първият преподавател. И за 5-6 години, колкото бях там, завършиха доста корнисти - значителни като оркестранти и изпълнители, някои от тях също са в Германия, в Белгия, а другите са в оркестъра в Ниш. Така че там също беше част от моята педагогическа дейност. Всяка събота бях там. Не знам как не съм се уморявал. Аз съм такъв.

Сега имам студенти в Академията - вече завършили училище, бих казал вече елитни изпълнители. Така, че нека кажем, че всички са прекрасни и добре подготвени за професията си.

Доколко е валиден за валдхорната проблемът с отлива на желаещи да изучават този инструмент (в сравнение с другите медни)?
Не само при валдхорната, въобще в 21 век има отлив от класическата, от симфоничната музика и всичко отиде към джаза. Това е странно, защото до 1990 у нас джазът и класическата музика съжителстваха спокойно. Тук имаше много джаз състави, които бяха страхотни, имаха своята публика (и много често тя се препокриваше с нашата). Но от 1990 г., откакто започна “култивирането” на едно друго общество, първо навлязоха рокаджиите, защото преди бяха забранени. И те запълниха цялото аудио пространство на радиото и телевизията. И както беше забранено, изведнъж започна да се слуша само това. И американска музика. Това формира поколения хора само с тази музика. 

Освен това пък други поколения бяха отгледани само с чалгата. Някои казват, че има само хубава или лоша музика. Не, не е така. Пошлата музика и пошлите текстове, свързани с определен тип поведение и определен начин на живот, формират поколения наред. Вече доста станаха. И, съвсем естествено, те “избутаха” нашата класическа музика. Една част от публиката си отиде, остана друга част, но тя е по-малка. Обективен факт. Сега борбата за публика за зала “България”, а и за други зали в София, е много жестока. Вече се ползват различни средства, за да може музиката да отиде малко по-встрани от класическата, за да може по-голяма част от публиката да влезе в залата. Така, че това нещо ще продължава. Но пък ние трябва да се борим, защото нашите деди и първоучители са създали оркестрите у нас. И как са ги създали? От музикални дружества - така е създадено музикалното училище, Операта, първият оркестър в Шумен, Разград, не е била държавата. Била е местна инициатива. Да, сега те малко са редуцирани, но е добре, че ги има. Ние трябва да пазим тези оркестри, това възпитава. Човек, който учи тази музика от дете, възпитава в себе си една естетика, един начин на живот, по-възвисен начин на мислене. И ние трябва да можем да отстояваме това да продължи. 

И в тази връзка, защо не намираме кандидати за училищата - наистина трудно се намират - аз сондирах мнение на преподаватели в Европа, с които бях приятел. На световните симпозиуми на International Horn Society, на които ходехме, ние се познавахме, музицирали сме заедно, бяхме като едно общество. Сега не знам... И така, сондирах мненията им от каква възраст имат ученици. Оказа се, че масово учениците им са деца, които започват от малки. Написах едно добре аргументирано писмо до Министъра на културата, при когото са музикалните училища, че валдхорната като инструмент трябва да се започне отрано, както и дървените, както и цигулката. Защото както и тя има осминка, четвъртинка и т.н., и ние вече имаме произведени такива инструменти за малки деца. И Министерството откликна на това. В момента вече има прием от първи клас. Като отида на продукция на класа на колегата Красимир Костадинов в НМУ с любов и удовлетворение ги виждам малките от трети, втори, даже първи клас. И вече класът е пълен с по-малки …   

Да, чувам чудесни отзиви за този процес в Музикалното, виждам, че същото се случва и при тромпетите. Пропастта, от която се измъкваме, за мен се случи през 90-те, когато много корнисти заминаха за чужбина.
Така е. Но това е и защото Министерството на културата в един прекрасен момент реши, че трябва да даде пълна автономия на музикалните училища и те да определят абсолютно всичко като съвсем самостоятелни общества. Това беше грешка. Не трябва да се правят грешки, защото за една грешка отиват 40 години, за да се поправи. Имало е такъв проблем през 60-те. Та именно в тази връзка исках да направя това с началното обучение и въпросът се разреши.

И пак, на Запад е различно. Ние тук не сме изградили общество от хора, които са свирили класическа музика като малки, слушали са я като малки, пораснали са с тази музика и след това са станали големи мениджъри и големи спонсори на оркестри и опери. И така на Запад се е изградило това общество. И защо се е изградило? Тук вече кръгът се затваря - пак опираме до закона у нас, до училищното възпитание. В училище ходят всички деца. Как да ги вкараш в залата? Те са слушали само рок и чалга. Дори и тук, в Академията влизат със слушалки. И им казвам да ги махнат и да започнат да мислят за своята дейност. Как е в Америка? Там започват от 6 клас: от едната страна са “гладиаторите” - защото добрите спортисти са гладиатори, така им казвам, другите всички свирят. Учителят им е школуван да избира инструментите и ги учи да свирят на тях - главно брас. Има и флейти, пиколо, кларинети - всички духови.

Това е нещо, което винаги ми е било интересно: как преподавателят избира кой инструмент е подходящ за детето?
Школуван е да го прави. А се избира според конструкцията на тялото - преценява се обемът на дробовете, конструкцията на лицето, на устата и обикновено така става изборът… 
Пак се връщам към американската система. Учениците си взимат инструментите, не носят учебници, тетрадки, може би само един бележник - всичко е в училището, в шкафчетата им. И всеки първи час имат духов оркестър. На какво ги учи такъв подход?
Първо, учи ги на дисциплина, защото учителите по музика и духовите оркестри са едно общество. Те трябва да се обединят и да изпълняват заедно няколко неща. А учителят със самото си присъствие вдъхва респект. И учениците изпълняват. И няма такива неща като “Аз малко ще закъснея.” Не, не можеш.
Второ, обучението по инструмент. То те учи на много неща - за дисциплината вече споменах, социалните умения. Тази група хора трябва да свири заедно - дори да е най-простото нещо, по един тон, по два тона или хорал, да слушат заедно, да изпълняват заедно, да музицират заедно. И според това кой как напредва правят три вида духов оркестър: едните са за маршове - те акомпанират на мажоретките. Вторите изнасят концерти - говорим за огромни оркестри с по 10-12 тромпета, 10-12 корни - около 100 души. Третите, които са най-добрите, изнасят друга концертна програма вече и в други градове. И това носи бонус точки. Организират се страхотни състезания на местно, щатско, федерално ниво.

Аз ходя в САЩ всяка година и съм вътре в това нещо, ходя на тези състезания. Дори на градско ниво идват училищата, всяко има своя униформа - те са красиви, стегнати, има естетика в подбраните цветове, в дизайна. И в самото държане на учениците вече личи колектив. Как се постига това? С дисциплина още от влизането - винаги само от един вход, само от там. Застават на сцената и чакат. Никой не говори, чакат учителя. И когато той дойде тишината е пълна. И всички са в готовност. И на репетициите е така. Пълна тишина. Защо? Защото учениците знаят, че учителят ще каже нещо важно. Няма да им разказва вицове. Ще им даде точни инструкции какво и как да направят вечерта на концерта: Ще влезнете от тук, ще седнете тук, пълна тишина, имате програмата, за сцената ще се подредите отзад, когато излязат еди-кои си. След тях излизате вие… Социалните умения. Това е най-важното в днешно време. Всъщност сигурно 90% от тях не станат музиканти. Но вече имат един багаж - свирил си на инструмент, ходил си на концерти, ходил си на състезания, състезавал си се с други градове…

Ето това, тази точка от закона за образованието липсва. В началното ни образование тази възможност децата да свирят на инструмент липсва. Нещо, което е застъпено в много страни, не само в САЩ, а и в Европа. И как става това? Чрез духовите оркестри. Преди време ми поискаха помощ да създадем духов оркестър в едно софийско училище. Обясних им: За да има духов оркестър в училището трябва да има отпуснати две бройки, на по половин щат. Единият обучава медните, другият обучава дървените. Трябва да има един минимум брой инструменти - и дървени, и медни. Намерих двама колеги, които да започнат. Обясних, че трябва да се купят инструменти. Отидохме, купихме саксофони, тромпети, еуфомиум. Еуфониумът е много хубаво нещо, защото на него може да свири по-малък човек. И започнаха да свирят. До 24 май научиха два марша и ги изсвириха на празника на училището. Всички се радваха, всички бяха доволни. Но в началото на следващата учебна година нещата приключиха. Колегите не били съгласни, било много шумно. Малко усилия трябваха да се направи зала със звукова изолация, подходяща за обучение на духов оркестър, но това не се случи. Все пак видяха, че нещата са възможни, че за кратко време резултатът е видим.
Затова трябва да продължим да се борим. Целта е постижима. С по един преподавател във всяко училище и много желание за работа… 

Професор Григоров, благодарим Ви от сърце за този великолепен разговор!

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ЧАСТ I

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022