Потапяме се дълбоко в историята на българската популярна музика от 50-те до 70-те години на 20 век. Ще ви поведем на увлекателно пътуване в златните години на българската естрада с интервю за началните стъпки на джаза у нас и създаването на емблематични състави и оркестри, вечни шлагери и музиканти, които споменаваме с респект. Разбира се, и тук става дума за тромбон, но и за още хиляди неща в период, в който (парадоксално за мнозина днес) държавата се е грижила за музикантите, а те, от своя страна, са постигали забележително професионално ниво с много репетиции, записи, концерти, ентусиазъм, вдъхновени идеи, търсене на ноти, партитури, репертоар. Недко Трошанов е сред легендарните музиканти от златни за българската естрада времена. Роден е в Русе на 6 април 1934, съвсем скоро ще навърши 89! Гостуването му в нашите “Истории за брас” е огромна чест за нас - споделени скъпоценни спомени с послание от миналото към бъдещето чрез настоящето, което ги свързва...

И така, НЕДКО ТРОШАНОВ - нашият специален гост - разказва за:
НАЧАЛОТО
Навремето по-елитните гимназии като например Втора мъжка, а и Първа мъжка в София задължително имаха симфоничен и духов оркестър. В нашата Втора мъжка оркестъра ръководеше Константин Зидаров. Когато влязох в гимназията през 1948 вече бях гледал много музикални филми, които се прожектираха преди да се национализират кината. В кино „Славейков” даваха „Снежният рай” с Глен Милър - тромбонистът, който тогава беше на върха, имаше много добър оркестър. И тогава обявиха в гимназията, че който иска да вземе инструмент да свири, да се яви в музикалния кабинет. Иван Иванов, учителят по музика, ми предложи обой, но аз като видях колко много клапи има, се отказах: „Не, не!” и взех тромбона. Най-напред имах вентил тромбон и когато Здравко Драгиев, който беше една година преди мен, завърши, аз взех неговия. Това вече беше цугтромбон, „Цар Борис ІІІ” пишеше на него. По онова време хората зачитаха музикалната култура по гимназиите, въобще това беше хубава практика. Тогава съм бил на 15-16 години. 

Втора мъжка беше образцова гимназия. След като взех тромбона, започнах да свиря и в симфоничния оркестър на гимназията. Георги Азманов ми беше съученик, с него свирехме концерти и по-леки произведения като за ученици. В гимназията идваше да свири и Любен (Лулу) Владигеров - братът-близнак на Панчо, който си носеше плейбек, един говорител, пускаше оркестъра и той с цигулката свиреше концерта, имаше и такива образователни часове. Беше хубаво в това отношение.

Тогава ми казаха, че трябва да взимам уроци по инструмент и къде, къде, започнах при Григор Стоянов (Гичо). Той беше преподавател в Музикалното училище по това време, свиреше в Операта, преподаваше и в Консерваторията. Живееше на „Черковна” близо до “Подуене”. Там ходех при него на уроци. Там с колело и тромбон на гърба пристигаше и Симеон Христов – първи тромбон на Радиото. И той идваше на уроци макар че беше по-възрастен от мен. И продължаваше да идва. В един момент обаче Гичо Стоянов ми каза: „Вече няма да идваш при мен вкъщи, момче, запиши се извънреден ученик в Музикалното училище на „Московска”. Записах се, тогава имаше много хубава практика - учиш си в реална гимназия, а музикалните предмети ги учиш в Музикалното училище като извънреден ученик. Тази практика беше изключително полезна. Имах съученици, които учеха по същия начин. Хармония например ни преподаваше Бенцион Елиезер. И така заедно с Втора мъжка продължих да го уча тромбона, а и после като студент в Политехниката, не помня до кой курс. 

ПЪРВИ НЕПРОФЕСИОНАЛНИ СТЪПКИ
Май беше през 1952 година. Вече бях студент в Политехниката по някаква семейна традиция, баща ми беше инженер и аз записах хидроинжинерство. Политехниката - това е Инженерно-строителния институт, (по-късно ВИАС, сега УАСГ) и въпреки, че се записах студент, продължавах да се занимавам с музика и много упорито да уча тромбон. 

Започнах да участвам в какви ли не ансамблови комбинации. Към Политехниката основахме естраден оркестър на самодейни начала. Беше през 1952. Инициатор беше Морис Аладжем, който беше в Строителния факултет и се събрахме музикални маниаци-любители. Вили Казасян беше с нас - той ми беше набор, следваше в Машиностроителния факултет. 

С Морис Аладжем започнахме да градим този оркестър. В него имаше и други музиканти от Политехниката, които отдавна се занимаваха с музика, те бяха по-големи. Спомням си например тромпетиста Парашкев Павликенов, а и други имаше. През 1953 направихме първия си концерт в зала „България” като биг бенд – три тромбона, три тромпета, саксофони и ритмична секция. Пропуснах да спомена Ивайло Пейчев с прякор Жабата - жаба, защото майка му беше италианка. Той е брат на Пейчо Пейчев, съпругът на актрисата Гинка Станчева, живеехме един до друг. Жабата беше чуден стилов тромпетист, тогава още нямаше други такива стилови тромпетисти. Защото имаше добри инструменталисти, в зала „България” се правеха концерти със музиканти от Филхармонията, цялата тромбонова група, но те нямаха стилово отношение към тази музика. Да знаеш как трябва да делиш синкопа, а той се дели по много странен начин в едната и в другата музика. Та това беше Ивайло Пейчев. Той замина за Италия през 1958 и там почина.

Главен инициатор на този концерт, който направихме през 1953, беше Морис Аладжем. Той беше невероятно музикално момче, свиреше на цигулка и саксофон, свиреше отлично, после стана и композитор. Този концерт мина изключително добре и веднага ни потърсиха от Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), за да ни възложат да правим редовни концерти. Дадоха ни залата на Българското инженерно-архитектно дружество (БИАД) на „Раковска” 108. Там правехме матинетата. Формацията ни беше второ издание на „Джазът на младите”. Първото преди нас беше на тромбониста Константин Драгнев Графа. Това бяха истински празници за младежта, цялата „Раковска” (тогава нямаше това движение) се препълваше от народ, за да може да влезе във БИАД, а салонът не е голям. Всъщност тогава се разработи легендарната кафе сладкарница „Прага” отсреща до ресторант “Будапеща" (днес офис на UniCredit BulBank до “Happy” - б.р.). 

Тогава правехме много хубави концерти, естрадни ги наричахме. Сега много се говори как джазът бил забранен. Е, имаше хора, които го ругаеха, помня в Политехниката имаше една ръководителка на самодейния хор, която казваше: „За какво сте се хванали с тая упадъчна музика?” Обаче след като държавата те подкрепя в самодейността си и никой не ти пречи … Не само не ни пречеха, но и ни дадоха възможност да се изявяваме. В столичен салон. Бяхме направо на мода. 

ЗА ШПИОНИТЕ, ПАРТИТУРИТЕ и ДЖАЗ ОРКЕСТРИТЕ
С това нещо продължихме до 1955-56 - няколко години, в които никой нямаше никакви забележки какво свирим и защо го свирим. Единствено един ден като се прибрах вкъщи майка ми ми каза, че ме викат в 4-ти участък, идвал един човек да ме търси. Ние живеехме на „Евлоги Георгиев”, отидох при съответния чиновник милиционер, той беше цивилен и въпросът му беше: „Момче, я ми кажи като свирите тези работи във БИАД, откъде взимате нотите?” Шпиономанията тогава беше велика. Те предполагаха, че познаваме някой чужденец и правим шпионаж. А пък ние нотите ги купувахме от „Орбис” - книжарницата до Военния театър. Там продаваха напечатани ноти, щимове, клавир и цели партитури от репертоара на оркестъра на Карл Влах. И аз като казах това нещо на милиционера, това беше цялата олелия. Оркестърът на Карл Влах беше голям оркестър за соц. лагера. Той даже бе гостувал у нас, ние го посрещнахме. И действително чехите бяха много по-напред от нас в това отношение. В Прага имаха Карл Влах, но в Бърно имаше Густав Бром - също много добър оркестър, да не говорим за Воислав Симич в Белград или пък Сили Денику в Букурещ. Да не говорим пък за Съветския съюз, където бяха Олег Лунстрьом и Леонид Утьосов и още много други. Имаше един Вайнщайн също. Нашата съдба се реши много по-късно, когато можахме да направим Биг бенда към Радиото през 1960 (към тази тема ще се върнем по-долу - б.р.). След като ние приключихме с концертите в БИАД, там остана Вили Казасян, който беше пианист на Биг бенда и направи комбото „Студио 5”. Бяха петима музиканти: Вили, Любен Борисов - бас, Светослав Иванов - барабани, Божан Хаджиев - китара, Дечо Делчев - саксофон. Те правеха много хубави концерти в това комбо. Там започна и кариерата на съвсем младата Богдана Карадочева.

ПРОФЕСИОНАЛНОТО НАЧАЛО - за колегите и оркестрите
Като свършихме работата с Биг бенда на Политехниката, аз започнах работа със Сашо Сладура - оркестъра на Сашо Николов в ресторанта на хотел „България”. Това беше най-елитното заведение в София, още го нямаше „Балкан”. Това беше през 1956-57. Сашо Сладура беше направил салонен оркестър. И репертоарът беше като за салонен оркестър - свиреха се увертюри, откъси от оперети. Имаше по един инструмент от духовите – тромпет, кларинет или флейта, аз с тромбона. Доколкото можех, аз свирех и человите партии. Имаше и един белогвардеец на пианото: Миша Сбродски.

През 1957 година „Балкантурист” реши да отвори нощните заведения, които беше затворил през 1949 като нещо лошо. България започна да става туристическа дестинация, а туризъм без нощни заведения не върви. Отвориха две заведения: Бирхалето на хотел „България” и Бар „Астория”, който си беше бар още от преди 9-ти септември. Тогава Димитър Ганев напусна Филхармонията, където беше кларинетист, и направи оркестър долу в Бирхалето: три саксофона, три тромпета и аз тромбонист - такива бяха оркестрите тогава. Там свирехме през зимния период. Лятото пътувахме из страната, в Бургас сме ходили много пъти. Леа Иванова ни беше солистка, Еди Казасян беше пианистът. Беше ми изключително трудно, защото работното ни време беше от 10 вечерта до 5 сутринта. А в 7 трябваше да съм в Политехниката на лекции и упражнения, още бях студент, а тогава беше строго. Трудно беше, защото едва се прибираш в къщи и веднага отиваш да спиш на някой чин... Участията ни в Бирхалето бяха интересни, защото идваха най-различни чуждестранни делегации и отсядаха в хотел „България”. Помня Морис Рьоне - един френски артист. Помня гостуването на Ив Монтан с неговите музиканти - басистът и барабанистът му идваха да правят джем сешъни с нас долу. Една вечер гледам в дъното на една маса един човек седнал, стори ми се позната физиономия. По едно време стана, дойде при нас: „Здравствуйте, меня зовут Мстислав Ростропович”. Скучно му било в стаята и решил да се запознае с колеги музиканти. Да сме „колеги” на Ростропович - това беше голям комплимент.

Пак през 1957 година държавата реши да направи Държавен сатиричен театър в залата на „Славянска беседа”, тогава беше кино „Славянска беседа”. Театър с музикален състав, заедно с разкошния “комплект” от именити артисти, сложили началото на „Сатиричния театър” - всички ги знаят и до днес (Парцалев, Вачков, Калоянчев, Мутафова и др.). Оркестърът беше в оркестрината, не биг бенд, а естраден оркестър с 4 тромпета, 3 тромбона, ритмична секция и пак със Сашо Николов, водеше се концертмайстор, за някои по-лирични изпълнения да има и една цигулка.

Между тромпетистите беше и Тончо Русев - тогава се запознахме, Любомир Оджаков беше лидер (и двамата покойници), Вили Казасян беше пианистът, Никола Кюлджиев - бас. В Сатиричния театър се правеха разкошни постановки, в „Дванайсетте стола” Гришата Вачков играеше Отец Фьодор. Тогава този театър беше много модерен, правеха се и ревюта. По едно време обаче Сашо Николов изчезна, тогава го прибраха, както се знае, и повече не можахме да научим нищо за него. На негово място дойде Лулу Владигеров - близнакът на Панчо. Диригент беше Бенцион Елиезер, той пишеше и част от музиката, макар че основен композитор беше Петър Ступел.

В края на 50-те, началото на 60-те години Димитър Ганев, Морис Аладжем, Тончо Русев, аз, Пепи Славов и Никола Кюлджиев направихме Септет „София” - връщам се малко назад. Пак концертирахме със солисти, но тогава се явихме на Второто общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство в София и за да не свирим джаз пиеси, защото нямаше да ни класират, Морис направи един аранжимент за нас на Ганкино хоро. Пепи Славов правеше разкошно соло в 11/16 - нещо подобно на Стунджи сега. Аз пък свирех една пиеса за тромбон „Влюбеният жабок” с уа-уа сордина - хумористична пиеса. Та с тия две пиеси станахме лауреати на Второто общобългарско състезание. Септет „София” беше точно преди Биг бенда.

БИГ БЕНДЪТ на БНР и естрадният оркестър “БАЛКАНТОН” (1)
И ето най-после държавата реши да направи биг бенд към Радиото. Този оркестър се основа през 1960 и ние - цялата тромбонова група от Сатиричния театър, зажаднели да има такъв оркестър - отидохме в Радиото. Аз, Илия Ненов, Георги Богданов бяхме тримата, Тончо Русев също дойде, китаристът Християн Платов, който също беше в Сатиричния, Георги Ганев Mалкият Ганди - алт саксофон, Вили Казасян също дойде и така се основа Държавният естраден оркестър - така го нарекоха. 

В този оркестър започнахме с голямо желание, защото голяма мечта беше музиканти от този жанр да имат свой оркестър. Започнаха да се свирят много хубави пиеси, основно музика, която се вадеше от грамофонни плочи и от записи, за да ги свирим. Издаваха се и много плочи за Балкантон или бившия Радиопром - така се казваше навремето, Йосиф Цанков вече беше директор. Имаше нужда от оркестър, който да прави музиката за плочите и това беше една от причините за създаването на оркестъра. Йосиф Цанков беше и един от инициаторите за създаването на бенда. Но тъй като Радиото нямаше достатъчно музикантски бройки за щат, Балкантон ги допълни - не само с музикантски бройки, а с най-различни, аз бях назначен първоначално като „тапицер”, но си надувах тромбона. 

Съставихме Биг бенда и започнахме работа, даже през 1962 се явихме на Хелзинкския фестивал на младежта и студентите, много ни харесаха, наградиха ни. Тогава ни дирижираше Димитър Ганев Ганди (братът на Георги), който беше първи саксофон в оркестъра. 

Малко преди този фестивал на 7 май 1962 - Деня на радиото в зала ”България” всички състави на Радиото изпълняваха някаква програма, в това число и Естрадният оркестър с тогавашния ни диригент Емил Георгиев. Първоначално за малко беше Жул Леви, после дойде Емил Георгиев. СБК решаваше кой да бъде на този пост. Изсвирихме няколко инструментални пиеси и трябваше да пее солистката ни Леа Иванова. Но за нея нямаше поставен микрофон. Караха ни да продължим да свирим нататък, но Емил Георгиев се възпротиви, каза: „Кой ще ти чуе солистката без микрофон!?”. И отказа да продължи концерта, и беше прав. Концертът се предаваше на живо в ефир и това наложи пауза в радиото около 25 минути. Гроздан Христозов по-късно казваше, че телефонът му „се подпалил” да звънят от цялата страна „да не би да има война”. След тази случка Емил Георгиев беше уволнен дисциплинарно за неподчинение. Затова и не дойде в Хелзинки. А той имаше право… Казаха ни, че от Пловдив ще изпратят едно момче, което било много добро. Това момче беше Милчо Левиев. Милчо дойде след Хелзинки, защото не можеше за толкова кратко време да навлезе в репертоара. Затова ни дирижираше Димитър Ганев. 

В Хелзинки наред с другите пиеси изсвирихме и една пиеса на Морис Аладжем „Водовъртеж”, която беше в стила на една пиеса на Джими Джуфри: „Фоур Брадърс”. Самият Джими Джуфри беше там и след концерта дойде, поздрави Морис Аладжем и му предложи да отиде да учи в Бъркли Скуул. Беше 1962. И дума не можеше да става Морис да отиде да учи в Бъркли. А и той вече беше семеен, никой нямаше да го пусне. Прибрахме се с наградата направо у дома.

*Снимка корица: Оркестър "Балкантон" 1966

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ЧАСТ 2 ...

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022