В края на първия месец от специалната за него година, в която ще отбележи своя 90-годишен юбилей и 80 години органична и вдъхновяваща връзка с музиката, първият гост в “Истории за брас” 2024 ни оказа честта да се отправим заедно на едно пътуване в историята на европейската музика на 20 век и българската сцена от 50-те до 70-те. Времена все повече легендарни, в които творят изключителни музиканти, които са част от нашето културно музикално наследство, като Панчо Владигеров, Константин Илиев и Добрин Петков, от които той се е учил и с които е работил. Академик Васил Казанджиев без съмнение също е от ранга на тези емблематични фигури. За него е писано много в дългата му творческа кариера като диригент и композитор, биографията му е добре известна, многобройните му награди - също, той винаги с готовност споделя своите размисли. И продължава да пише камерна музика за необичайни комбинации от духови инструменти, да се интересува от процесите и тенденциите в съвременната музика през призмата на огромния си личен опит и пристрастия към любими композитори. В гостуването му в този онлайн проект брас инструментите са тънката червена нишка, а композиционното майсторство на Хиндемит - вдъхновение за споделени спомени и аналитични ремарки, защото “Аз предпочитам обратния демарш - да говоря за творбите на другите, а не за себе си. За музиката ми говори самата тя и изпълнителите, на които е посветена.” Свободен разговор с чувство за хумор, в който ироничният понякога подтекст разкрива нови пластове от алюзии и спомени. И ето какво се получи като резултат …  

Академик Казанджиев, благодарим Ви за честта да сте гост в “Истории за брас”. Какво за Вас означават медните духови инструменти в камерната музика и в симфоничния оркестър? Какво Ви дават?
Като диригент - само неприятности, като композитор е много по-различно…

Чухме, че имате съвсем ново предложение да напишете пиеса за соло тромбон 🙂
Много благодаря за това изненадващо предложение от Атанас Карафезлиев, ще го обмисля скоро. А сега сериозно. Когато пишеш за инструмент, на който не свириш, това ти развързва ръцете, освобождава фантазията, дава ти много различна свобода... А що се отнася до браса, не виждам как може да съществува симфоничен оркестър без брас. Е, има само щрайх да речем, но това не е истински симфоничен оркестър. Брасът е фундаментът, около него можеш да прибавиш дървени и ударни, но без брас не става.

Това, което най-много ме вдъхновява и въодушевява, е културата, с която свирят в другите страни. Винаги много съм се радвал, когато съм слушал брас инструменти в изпълнение на европейски състави, защото връзката, която правя между медните в тях, си я представям като един орган, на който е вдъхната душа, оживял орган. Принципът е един и същ: метални тръби, в които се вкарва въздух. Може би тъкмо това слушане на орган в другите държави, където той е много сериозно застъпен, някак интуитивно ги кара да звучат по същия начин - с такъв благороден, мек звук, пълно съвършенство  на ансамбъла по отношение на плътност на всички гласове, на всички инструменти и по отношение на тембъра. Като кажем тембър при медните, всички си представяме едно и също нещо - един характерен, бляскав тембър. Но предимството на тези инструменти е, че те притежават голям брой сурдини, съвременните композиторите особено много често ги използват. Аз си спомням сравнително наскоро Петър Македонски свири моята соната за тромпет и пиано с Надежда Цанова. Там има един бавен епизод, в който той сложи сурдина. Не бях помислял за такъв вариант. В края на репетицията ги поздравих и го попитах не може ли да използва друг вид сурдина, исках по-матова, да стане по-интимна музиката, малко по-тъмна. Той намери подходяща и беше чудесно. 

Аз съм благодарен и на А. Карафезлиев, който преди време на една репетиция ми демонстрира 4 различни сурдини. И бях изумен от разликата в звука - просто големи контрасти. Това ме вдъхнови да напиша произведение, в което тези сурдини се използват: "Светлосенки" за кларинет, виолончело, тромбон и вибрафон. Разликата в звука е толкова голяма, че имаш чувството, че освен тромбона свирят още 3 подобни, но различни инструменти. Това е голямо предимство. Сурдините при щрайха са винаги едни и същи - омекотяват и правят звука малко по-тъмен. Не се използват много често, но в някои по-лирични, по-меланхолични моменти са много подходящи. При дървените изпълнителите правят с ръцете си разни магии да променят звука, но нямат нищо подобно на сурдините. Както и при саксофона - нито дървен, нито меден. Там липсата на сурдини се компенсира от разновидностите на инструмента. И като казах саксофон, се сетих за попадението на Равел в оркестрацията на “Картини от една изложба”. В онази част, в която има тема от руска песен, той я е възложил на Es саксофон (алт саксофон). По-подходящо попадение не може да се измисли. Наистина. Като става въпрос за тембри и за избор на инструменти, Равел е един от най-големите виртуози. Различното третиране на инструментите, разбира се, се определя от характера на музиката. През 20 век медните навлязоха по друг начин в симфоничната музика и аз много се учудвам, че саксофонът не се използва - той е един достоен симфоничен инструмент, който много добре се вписва в брас секцията.

Вие сте създател на първия български Концерт за тромпет и оркестър. Как възникна идеята за написването му?
По много смешен начин. Бях втори курс при моя проф. Владигеров и написах едно рондо за тромпет и пиано. Рондото изведнъж придоби много голяма известност. Свиреха го всички студенти и даже издателство “Българска музика” към СБК го издаде като отделна пиеса. Бях посветил рондото на един мой състудент, който пръв го изсвири. (За съжаление почина само няколко години по-късно.) На този концерт Кърпаров дойде да ме поздрави и ми каза: “Хубаво рондо си написал, ама това е идеална трета част на концерт!” И аз веднага написах първите две части. Добре, че той ме подсети, много съм благодарен. Аз нямаше да се сетя. Благодарен съм и на моя професор, който хареса рондото, усети го, защото то е много близо до неговия стил, а в  другите части на няколко места прибави по две-три ноти, но не беше доволен от тях. Особено от бавната част.  Аз и тогава, и досега съм голям почитател на Паул Хиндемит. Той, Онегер, Стравински, Барток като упадъчни композитори бяха категорично забранени по време на следването ми (началото на 50-те - б.р.). Независимо от това студентите намираха начин от познати от чужбина да донесат ноти на сонатите на Хиндемит. И аз, и всички бяхме лудо възхитени, веднага ги пресвирвахме да видим какво представляват, много ги харесвахме. Аз самият под негово силно влияние написах една соната за корна, една за кларинет, която Петко Радев веднага изпълни .. Та от бавната ми част на Концерта за тромпет, която напомня за Хиндемит, Владигеров не беше възхитен. Дори отказа да я прегледа и редактира. Първият, който изсвири Концерта за тромпет и оркестър в Пловдив с Константин Илиев и Филхармонията, беше Васил Костов. 

Имам влечение към брас инструментите, защото при тях моженето е категорично определено: или си много добър и заслужаваш да свириш пред публика, или въобще не трябва да свириш. Защото много лесно се изпада в евтини ефекти като в духовите музики. Там върви, защото те свирят на площада, въпреки че и там не става … Слушал съм духови оркестри, например, в Чехия. Че те свирят много по-добре от нашата Филхармония - страхотна музикална култура. А това с моженето важи при всички инструменти, разбира се, но при браса особено много си личи. Те трябва да имитират това съвършенство на звука на органа - при него няма фалшиви ноти, няма разминаване, няма един тон по-силен, друг по-слаб, по-тъмен, по-светъл. Всичко е абсолютно изравнено технически. И може би особено в католическите страни, където органът е най-широко застъпен, той е повлиял на културата на духачите. За мен симфоничният оркестър 50 до 70% зависи от звука на брас инструментите. Защото те не винаги, даже рядко солират и рядко свирят сами. Но много често съпровождат - особено корните. И трябва да са много опитни - хем да присъстват, хем да не се усещат, но да ги има.

И като солови медните инструменти са много интересни. Пак се сещам за Хиндемит, който като германец много ги усеща. Спомням си, че навремето най-много ми хареса сонатата му за туба. Невероятна соната, много дълбока. С моите състуденти от Инструменталния пресвирвахме нотите да ги чуем, а сонатите даже се свиреха на концерти. Хиндемит има две сонати за корна. В едната от тях има момент, който никога няма да забравя. Корнистът оставя настрани инструмента, пианото свири някакви бавни хорали от типа на Бах, но с квартови, квинтови хармонии, а корнистът произнася поетичен текст на немски. И сонатата завършва така. Страхотен автор, извисен. Той е естественото продължение на трите Б-та в немската музика Бах - Бетовен - Брамс - Хиндемит. За мен това не подлежи на съмнение. И тъкмо защото е много дълбок и категоричен като явление, той много рядко си служи с ефекти. По примера на Бах си служи само с мисълта, вложена в музиката му. И може би точно затова той днес е забравен най-много. А би трябвало особено студентите, изучаващи композиция, да се учат от него, защото той съчетава най-важните принципи, завещани от старите майстори, със съвременна техника. Той не е много краен, но е съвременен. И е майсторът на брас инструментите - да споменем тук симфонията му за брас и струнни🎶  

В контекста на приликата на медните с органа си спомняме, че за 90-годишнината на Академията написахте една творба за брас, ударни и орган ..
Да, “Фанфарите”. Беше поръчка от проф. Момчилов - тогава беше ректор на НМА. Записахме ги в зала “България” с музиканти от Симфоничния оркестър на БНР под мое диригентство. От този запис си спомням, че по партитура бях написал темпо 60, но ми стана скучно по едно време и доста го ускорих. 🙂 Някъде бях чел, че на втората или третата репетиция на негова симфония във Виена един от музикантите казал на Брамс: ”Вчера тази част я свирихме по-бавно”, а той отговорил: “Вчера бях в друго настроение!” Така че случват се такива неща, когато композиторът дирижира...  

Много често авторите сами не са напълно наясно с творбата си. Едно е като си го представяш докато го пишеш, съвсем друго е, когато зазвучи в оркестъра. Аз навремето пишех много на пиано - както и много от моите учители и изобщо хората, които познавах. Както и Владигеров. По цял ден на пианото. И както казваше той: “Да е жива и здрава баба Гума!” При него нямаше академичен час. Като се хване да поправя, минава час, два, нещо страхотно. И не спира докато не редактира до край 80 такта или колкото са. И на края ти го изсвирваше и казаше: Viel besser, mein Liebes! И Тодор Стойков, който отлично знаеше немски и беше изключителен пианист, веднъж му отговори: Viel besser, ама там имах три акорда, които бяха по-добри! Показа му ги. И Владигеров го изгони от класа. Тошко си тръгна почти разплакан, че е изгонен, а на вратата Владигеров му каза: В четвъртък както обикновено. Е, нали ме изгонихте? То е за твое добро! Немножко скромности, дорогой! (Точно този Тодор Стойков - пианист, композитор, диригент в Държавна опера Стара Загора и Бургаската филхармония - е автор на може би най-красивата българска солова пиеса за туба - б.р.) 

Владигеров беше огромен талант. Виждал съм го на снимка със Стравински и Хиндемит като е учил в Германия. Явно още тогава е бил известен като много талантлив. Но в музиката на 20 век за мен има 6 имена - три от тях са на руснаци: Шостакович, Прокофиев, Стравински, един унгарец Барток, Хиндемит е германец и Онегер, който е французин. Около тях има още немалко други талантливи имена, но тези са най-ярките и ще останат за вечни времена в историята на музиката. А Владигеров за мое нещастие до края на живота си си остана почитател на Рахманинов. Не мръдна! И творчеството му си остана романтично. Новите естетики не му повлияха. Беше перфектен професионалист, но като вкус си остана там. Самият Рахманинов в края на живота си пише една соната, която е много трудна, в която се опитва да стане по-модерен, заприличва на Прокофиев, не че е напълно постигнато. Но е факт, че прави опит да се промени… 

ВИЖТЕ ЧАСТ 2 от разговора ни с акад. Казанджиев ТУК

🎶 Концертна музика за брас и струнни оп. 50 е написана от Хиндемит през 1930 за 50-годишнината на Бостънския симфоничен оркестър като част от поръчка на Сердж Кусевицки - главен диригент и художествен ръководител на състава. Другите творби са Концертът за пиано и оркестър сол мажор на Равел, Симфонията на псалмите на Стравински и Симфоничната ода на Аарън Копланд. Премиерата на творбата на Хиндемит е на 3 април 1931 под диригенството на Кусевицки. Заедно с Концертната музика за брас и струнни оп.50 не можем да не споменем и Концертната музика за пиано, брас и 2 арфи оп.49, писана от Хиндемит също през 1930.

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022