В края на първия месец от специалната за него година, в която ще отбележи 90-годишен юбилей и 80 години органична и вдъхновяваща връзка с музиката, първият гост в “Истории за брас” 2024 ни оказва честта да се отправим заедно на пътуване в историята на европейската музика на 20 век и българската сцена от 50-те до 70-те. Времена почти легендарни, в които творят изключителни музиканти като Константин Илиев, Панчо Владигеров, Добрин Петков. Академик Васил Казанджиев без съмнение също е от ранга на тези емблематични фигури като диригент и композитор. Той продължава да пише камерна музика за необичайни комбинации от духови инструменти и да се интересува от тенденциите в съвременната музика през призмата на огромния си личен си опит. И споделя свои спомени с безкомпромисен, иронично-откровен чар, с прям, субективен и безкрайно интересен изказ в продължението на разговора ни в “Истории за брас” (1) … 

Как музиката на композиторите, за които говорихме досега (Хиндемит, Барток, Онегер) проникваше в България?
Може би точно забраната на западните композитори (през 50-те, 60-те години на 20 век) заостри интереса ни към тях. Нямаше как да не проникнат у нас. Когато през 1957 Константин Илиев стана диригент на Софийската филхармония, той направи първи изпълнения на много  симфонии и други произведения от забранени тогава композитори. Това беше много странно явление. При нас беше социализъм, който ненавиждаше капитализма, а няма как композиторите да станат социалисти, нали? И за да се преборим, да бъдем наравно и даже да сме по-добри от техните композитори, държавата плащаше щедро. Парите пак се управляваха от някакви простаци, които нищо не разбираха, но имаха малко акъл и оставиха в ръцете на трима музиканти - комунисти да се грижат за музиката: Любомир Пипков, Филип Кутев и Георги Димитров - той беше и нещо като шеф на тогавашния Комитет за култура (преобразуван през 1954 в Министерство на културата - б.р.). Димитров създаде всички оркестри и опери в провинцията - аз съм свидетел като го направи в Русе. Той организираше на всеки 2-3 години прегледи на оркестрите и оперите. Идваха в София, състезаваха се, готвеха се много сериозно за тези прегледи, а това страхотно вдигаше нивото. Водеше ги по турнета в чужбина. Той основа интерната за даровити деца - Георги Бадев, Милена Моллова, Тео Мусев от 7,8 до 15-годишни живееха там и само свиреха. Моята квартира като студент (след това живях там още 15 години), беше през една къща от интерната. По цял ден свиреха, даже се карах на Тео Мусев да затваря прозореца.

Та възложиха на тях тримата да се грижат за музиката и разумно постъпиха. Те много се грижеха за композиторите, за оркестрите. Веднага се намериха идиоти, които казаха, че оркестрите в провинцията са много (те бяха 8-9). Аз пък бях много против да намаляват броя им. Отиваш в дълбока провинция: Видин, Шумен, Разград. Претъпкано с публика, харесваха концерите. Как ще научат изобщо за музиката, ако няма оркестър да им свири класика, романтика и всичко? Махнеш ли го това нещо, идват чалга и естрадна музика, както сме в момента. В момента е точно това. И понеже не знам защо Академията не бълва достатъчно голям брой студенти от всички инструменти, в почти всички провинциални оркестри като изключим Пловдив, Варна, Русе, 80% оркестрантите са пенсионери. Остават още няколко години след пенсия и след това изчезват. Което значи, че изчезва целият оркестър. И ги превръщат в “симфониети” и викат от други градове музиканти да им попълват състава за концерт. Провинциалните оркестри бяха на много високо ниво, много навити, свиреха с желание, мислеха само за музиката. Даже ги давах за пример на оркестрантите тук - в София, дето само идват, изсвирват нотите и си тръгват.

Имахме изключителни диригенти! Няма да забравя в Русе отивам в Операта на репетиция за “Бохеми” още с пиано. Добрин Петков седнал на една масичка с партитурата, пианистът седнал до него и му гледа ръцете, солистите са с гръб към него. Добрин маха, прави акцент и те правят акцент в същия момент, прави забързване и те правят забързване, прави крешендо и те правят крешендо. Без да го виждат, с гръб към него. Можете ли да си представите това колко е упражнявано, че да им е станало рефлекс. Аз се изумих. Обаче опера така се прави. Не може като както като бях аз в Софийската опера (1957 - 1964). 7 години махах там - “Отело”, “Вълшебната флейта”, много опери, много балети. Ами не може - той пее любовен дует и гледа към диригента, не гледа към нея. Какво е това? А в Русе имаше Опера. Няма да забравя спектаклите. А и оркестърът беше на много високо ниво като имате предвид, че става въпрос за от 1947 до 1952 - 5 години съм бил в Русе. Академията не произвеждаше кадри, не идваха. Всички в оркестъра бяха инженери, адвокати, доктори, взели частни уроци и бяха любители. Но бяха добри. И много запалени. Добрин ги викаше с щимчетата и с цигулката  - той беше страхотен цигулар - по определен график по един час и тон по тон разучаваха щима. Че как няма да има оркестър. Те бяха навити. И интелигентни.
Аз много обичах да ходя на репетиции. Особено на неговите репетиции. Той имаше страхотно чувство за хумор. Спомням си един ден трябваше да имат бригада - това бяха образователни концерти за казармата, за трудови колективи. И имат репетиция, сякаш няма да отиват в казармата, а в Берлин. Работеха “Севилския бръснар” и нещо се “закучи” той с първите цигулки на увертюрата на първите 15 такта. Върна ги един път, десет пъти и все нещо недоволен, все ги поправяше. Накрая помощник концерт-майсторът (викахме му Главчо - един нисък с голяма глава, страхотен, много интелигентен адвокат) вече на 20-то повторение скочи и извика: Не мога вече, ще се побъркам! И излезе. А Добрин Петков продължава. След няколко минути той се връща, ходил на чешмата, полял си главата и седна и свири, но гледа като утрепан... 
След малко Добрин подхваща на друго място в партитурата по същия начин флейтите. А там имаше един флейтист Асен се казваше, беше първа флейта, много добър беше - пак адвокат (те повечето бяха изгонени от София, бяха към 20 и няколко души, пращаха ги в Разград в оркестъра, но нашите ги усетиха, намериха ги на гарата и ги взеха в Русе, всичките бяха интелектуалци). Та скочи той и вика: Другарю Петков, Вие сте млад човек, не сте работил явно с оркестър с живи хора. Вие както карате ще ни вкарате в болница, в лудница. Не може по този начин да ни връщате по 100 пъти за едно нещо! Добрин помълча малко, почака и след това каза: Моля, пак от третия такт! И онзи флейтист пак скочи и каза: Е, затова пък Ви обичам! Бяха интелигентни. Имаше оркестър. 

Съгласен ли сте, че самите изпълнители вдъхновяват композиторите да пишат за тях?
Разбира се, че как. Май ще ми остане несбъдната мечта от много години, може би 40 години имах идея да напиша симфония за духови инструменти. Без щрайх, с ударни. Вдъхновил се бях от Втората симфония на Константин Илиев. Той я беше започнал в Русе, преди да отиде във Варна. И аз понеже почти всеки ден ходех у тях да му показвам разни неща, да говорим, виждах скиците за духовите инструменти, докато работеше по нея. Той я изпълни във Варна и заради нея се изпокара с тях. Там изпълни и Третата си симфония. Няма да забравя как ние с Лазар Николов от София с влака отидохме да я чуем. Големи скандали бяха. 

Съжалявам, че не я написах тази симфония. Стравински има такава симфония. И той е голям новатор. Всички тия гении, за съжаление, до 60-те отсъстваха в България като автори. Добре, че бяха Константин Илиев в София и Добрин Петков в Пловдив. Но Константин беше по-внимателен, той беше под носа на Министерството на културата. Щом започнеше репетиции на нещо ново, веднага доносници - ченгета отиваха да докладват, че свири Хиндемит, Стравински. Но се свиреха. Особено Шостакович и Прокофиев вече като съветски композитори се свиреха доста. В Пловдив Добрин беше най-смел. Там даже мисля, че и ръководителите там го покровителстваха и той свиреше. 

Като диригенти ние с Добрин Петков бяхме лудите глави. При тия забрани не само че музиката беше обявена за упадъчна, ами си беше и опасно - политически, идеологически. Аз съм давал обяснения пред Георги Йорданов и къде ли не защо изпълнявам такива гадости. А като започнах в Софийски солисти през 1962, от 1966 година нататък - вече беше станал доста добър оркестърът - започнах да правя поръчки на мои колеги. Най-напред на Лазар Николов, на Константин Илиев, на всички, които познавам. Сега като имам време реших да си припомня имената на всички, на които съм правил премиери за тези 16 години - по две, три, 4 творби, веднага със записи в Радиото. И се оказаха 45! Та това е целият Съюз на композиторите през 60-те и 70-те. На всички съм изпълнявал неща - на много от тях доста непрофесионални творби, помагах им да ги направят. И всички до един ме намразиха. Всички. И то защо? Е, това не мога да си го обясня. Не съм го правил за облаги, пари да получавам, да ме обичат или нещо друго. Поне да не ме мразят. Омразата е много страшно явление. 

Понякога действах импулсивно. Ей така. От акъл. Аз го казвам навсякъде. Моите учители са Константин Илиев и Лазар Николов. Бях на 12 години, когато се запознах с Константин. Лазар пристигна в Русе за премиера на концерта му за щрайх и той си изсвири концерта за пиано. След това Константин го свири във Варна и къде ли не. Но откакто стана диригент в Софийска филхармония, нито една нота нито негова, нито на Лазар Николов не изпълни. Като през 1966 поръчах на Лазар, той написа чудесно произведение около 20 минути за Софийски солисти. Казваше се “Симфонии” -  в смисъл съзвучия. А моите солисти от трети пулт нататък бяха в Операта - цял живот “Трубадур”, “Травиата”, “Лебедово езеро”. И изведнъж държавен изпит по висша математика - това е Лазар Николов. Да изсвириш петата нота на седмолата. Страхотно сложно. Стотина репетиции направих. Те ме намразиха безумно, как не ме набиха не знам. Но аз се закучих и го направиха. Изсвириха го страхотно. Николов не беше на премиерата - беше болен, както обикновено ставаше при него, но Георги Тутев му направил запис и Лазар плакал от радост - така ми казаха. А след премиерата веднага ме извикаха в СГНС да давам обяснения. 

На Константин също поръчах едно произведение за Софийски солисти в края на 60-те години - много хубаво, но много трудно. Нашата музика е много чепата - и като ритъм, и като интервали. И на премиерата Константин - моят най-уважаван и най-почитан и винаги ще си остане такъв учител - дойде и знаете ли какво ми каза? Браво, много добре го изсвирихте, но по-добре го изсвирихте на генералната репетиция. Сега казва ли се такова нещо?! Казах си: Добре, щом на репетициите е било по-добре от концерта, на записите ще стане по-зле. А ми беше закон - изсвирех ли нещо на премиера, веднага да правя запис в Радиото. И останах без запис. От много акъл.

Особени времена бяха. И в един момент пътищата ни с Лазар Николов се разделиха. Не го очаквах. Това стана когато Александър Попов - третата виола на Софийски солисти - ме окраде с 40 страници - такова нещо в света не се е случвало (10 от едно произведение и 30 от друго). Това, от което е взел 10, даже е било изпълнено от Софийска филхармония като негово произведение на неговата 60-годишнина. И Лазар го чул и ми каза: Е, твоят Александър е прописал много модерно! Казах си: Какви ли глупости е написал?! И пристига в Радиото една партитура да я записвам - партитурата на Александър. Гледам аз познати ноти. Веднага се светвам откъде са преписани 30 страници. Направих въпрос в Съюза на композиторите. Александър Райчев беше председател, 25 души Управителен съвет. А моята партитура вече я бяха издали. И точно Лазар Николов беше казал, че всеки може да се повлияе. А Райчев въпреки, че ме мразеше, казал, че тук не говорим за влияние, а за 30 преписани страници. Е, наказаха го Попов да не идва две години на събрания и да няма право да посещава почивните домове. Но от този момент нататък аз престанах да говоря с Лазар Николов … 

Продължавате да пишете камерна музика. Най-новата Ви творба е за брас квинтет в доста интересна, стегната форма.
Да, две части е - бърза, доста раздвижена и бавна част. Ще има ли кой да го изсвири този квинтет? Темнисков би могъл да изсвири тубата, но и с него пътищата ни се разделиха след 15 години сътрудничество. Съжалявам, защото е много добър. Написах му Соната за туба, той я научи, изпълни я и я записа, много добре му се получи. По-голяма чест от тази не виждам каква. Какво повече може да направи един композитор за един изпълнител? Не го разбирам това. На всеки, който е изсвирил дори и две написани от мен ноти, съм благодарен. Нещо повече, обикновено веднага пиша нова творба за същия изпълнител и му я посвещавам. Нали ако няма кой да я изсвири, тя никога няма да заживее.  

Такава творба е и Сонатата за тромбон и пиано, която посветих на Атанас Карафезлиев. Сложна, разгърната четиричастна форма. Тази музика не може да звучи, ако не е в перфектно изпълнение. 

Обичам да използвам редки инструменти в камерни форми, да правя комбинации от тях. Маримба и виолончело; кларинет, виолончело, тромбон и вибрафон; кларинет, арфа и ударни инструменти. Една от най-новите ми творби е квартет за английски рог, пиколо, бас кларинет и контра фагот - не е изпълнен още. Дано скоро се случи и това ... 
Академик Казанджиев, благодаря Ви за отделеното време за този разговор. За мен беше изключителна чест!

🎶Вместо послепис. През 70-те години Константин Илиев казва за своя ученик: “Диригентът и композиторът Казанджиев е голяма фигура в нашия музикален живот. Значителна част от творчеството му и диригентското му изкуство са национална гордост, по която се мерят мащабите на съвременната музикална култура.” Не можем да добавим нищо повече ...

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ЧАСТ 1 от разговора с акад. Казанджиев ТУК

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022