Професионалист с вече 30-годишна кариера в популярната музика, първи тромпет и вокал на група АКАГА, артист със сияйна усмивка и много сини очи, Георги Велев е утвърдено име на българската и европейска поп-джаз сцена. В кариерата му има аспекти, които са не по-малко интересни и също толкова успешни, но пък не толкова известни, които ни водят към българското документално и игрално кино и северното спокойствие на Финландия. Георги Велев е новият ни гост в "Истории за брас" в разговор за емблематични преподаватели, филмова музика, идеи за образователни проекти за тромпет и много други неща ...
Разкажи ни какво беше началото на твоята история с тромпет?
Началото беше истинско приключение. Както и самият избор на тромпета. Това стана по стечение на обстоятелствата, защото тромпетът беше любимият инструмент на моя баща, но в рода ми няма музиканти. Бях на 8 или 9. Учителката по музика, която живееше в съседния блок, казала на родителите ми, че съм много музикален и ще е престъпление да не ме запишат да свиря на нещо. И родителите ми се обърнали към чичо Тошко - Тодор Кючуков, първи флейтист на Филхармонията по това време. В главата ми обаче имаше само тромпет - явно покрай баща ми 🙂 Тодор Кючуков ме заведе при Добрин Иванов, който веднага ми връчи един тромбон. И настъпи голяма драма - плач, рев, искам тромпет, та тромпет. Е, дадоха ми тромпет. Бях втори за трети клас - беше през пролетта. Започнах с голямо желание до началото на ваканцията, когато паднах и си счупих и двете ръце. Цяла ваканция не свирих, започна учебната година, паднах и си счупих левия крак… И така чак в края на октомври - ноември отново започнах да свиря. Родителите ме спряха от Алианса, където ходех на френски, и започнах сериозни занимания с Добрин Иванов. И така след една година обучение (всъщност след една есен) аз започнах да свиря първата част на Концерта за тромпет на Хумел, който си се свири навсякъде, включително и в Консерваторията. Бях наистина много малък. Сега понякога си казвам, че може би не е трябвало така, че това може би ме подведе …
Прозвуча ми сякаш тъжно, какво имаш предвид?
Отношението към мен в началото като към някакво момченце гений. Водеха ме насам - натам да свиря. Така ме заведоха и при Йордан Кожухаров. Аз помня реакцията на големите като засвирех този Хумел… Трети за четвърти клас по изключение бях записан да кандидатствам в Музикалното училище с тромпет. Не ме допуснаха до изпита, защото не можеше медни духови толкова рано. Но ни казаха това буквално когато вече се разсвирвах. Добрин Иванов мислеше, че ще направят изключение, но не. И беше разбираемо, но не и за Добрин Иванов. Той ме взе от Музикалното, качи ме в стария му мерцедес, отидохме у тях и той незабавно се обади на Влади Симеонов. И както бях подготвен за изпита в Музикалното директно отидохме в дома на Влади Симеонов. Спомням си как влязохме в хола и Добрин Иванов ми каза: Хайде, моето момче, изсвири си нещата. Така и направих. Влади Симеонов ме изслуша много внимателно, поговориха с Добрин Иванов, че лятото той ще е в САЩ и по концерти, обърна се към мен и ми каза: От есента те чакам при мен.
Филхармония “Пионер” начело с Влади Симеонов беше велика школа. Мисля, че никога няма да се повтори. Беше музикален, културен феномен. Изключително съчетание на обстоятелства, но и на държавна политика в края на краищата …
Точно така беше. Една година по-късно ме приеха в СМУ - днес НМУ "Л. Пипков" при Русан Атев. Това, за съжаление, беше и краят на обучението ми при Добрин Иванов. Но беше логично. А във Филхармония “Пионер” останах до смъртта на Влади Симеонов. Този човек беше Космос - със строгостта си, с изключителната си интелигентност. И с невероятното си умение да общува с децата. Спомням си как трябваше да изсвиря някакво соло и той ме извика пред оркестъра - а ние всички му треперехме, имахме невероятен респект от него. И ме попита: Така, Гошко, ти обичаш ли музиката? Отговорих му: Да, обичам я! А той: И аз те обичам, моето дете! В такива моменти всяко от децата в оркестъра се чувстваше специално, обичано, готово да свири до безкрай, да даде най-доброто от себе си.
И как продължи нататък?
Класически 🙂 Завърших Музикалното училище, после в Консерваторията с тромпет като кандидатствах и с класически профил в Изпълнителския факултет, и в "Естрадата" - сега катедра “Поп и джаз изкуство”, но предпочетох класическия профил при проф. Ангел Македонски. Понякога се чудя дали това беше правилното решение - може би в "Естрадата" щях да науча повече неща, които да са полезни за кариерата ми. Но така или иначе това е приключила отдавна тема …
И някъде по това време през 1991 основахте АКАГА...
Да, точно така. АКАГА заема огромната част от моята професионална кариера. Основахме я съученици, приятели от Музикалното. През годините и групата, и самите ние чрез нея израствахме професионално. Имаме 6 издадени албума и може би над 2500 концерта и у нас, и из Европа. Стъпихме на сцените на джаз фестивалите в Монтрьо, Клайпеда, Eurosonic, Нишвил джаз фест, да не говорим за Аполония, Банско джаз фестивал и т.н. А малко след 2000 година пътят на групата ни отведе в Скандинавия - по-конкретно във Финландия. Факт е, че 30 години по-късно продължаваме да сме заедно в АКАГА, да свирим, да създаваме нови песни, да участваме в нови и нови концерти, в други събития като този нов летен фестивал на изкуствата Master of Art в Копривщица през юли. Всъщност фестивалът го организират пак съученици от Музикалното.
Интересното е, че когато основахме АКАГА почти по същото време семейство Чучкови създаде оркестъра SIF 309, който е специализиран за записи на филмова музика. И аз започнах да свиря там - от тогава до днес. Пак 30 години. Когато започнахме един от първите, който дойде за записи на музиката му, беше Енио Мориконе, който в едно малко студио в НДК записа с нас само браса. Работеше с всеки по отделно. И много му хареса. Дойде пак и вече започнахме записи с голям оркестър. Мисля, че от началото целта на оркестъра и по-точно целта на семейство Чучкови, които са учили в Академия Санта Чечилия в Рим и от там имаха контакти с наистина световни имена, е била точно такава. С Български симфоничен оркестър SIF 309 имаме записи за стотици филми, ходили сме и на турнета из Италия.
Да поговорим за една тотално неизвестна за повечето хора част от твоя професионален свят - музиката за игрални и документални филми, която сътворяваш с тромпет. Как започна това? И как продължава?
Първият ми филм беше биографичен за Димитър Гочев - един българин, който е бил изключително популярен в Германия театрален режисьор, заминал за там още през 60-те и там умира през 2013 само на 70 години. Оказах се въведен в тази среда покрай Иван Пантелеев, който отиде при него и с негова подкрепа стана един от добрите театрални режисьори в Берлин. Та Иван Пантелеев направи документален филм за артистичната и житейска история на Димитър Гочев. Може да се каже, че това беше първата ми стъпка в посока кино. Защото аз не съм правил цялата музика. Влезнахме в студио и започнах да измислям мелодии, теми, теми, теми. Записвах, записвах. Може би около час - два запис. И после те си избраха няколко теми, аранжираха ги и се появи музиката към филма. Това беше само начало. Мъничка стъпка.
И след това вече тръгнах напред пак с документално кино. Беше с един проект, който много се разтегли във времето (няколко години) поради проблеми с финансирането. Това беше документалният филм “Следеният човек” на режисьора Димитър Коцев - Шошо. Филмът е направен по автобиографичната книга на Веселин Бранев - една много интересна личност: писател, сценарист и кинорежисьор на филми като “Най-дългата нощ”, “Записки по българските въстания”, “Хотел “Централ”, който през 1997 емигрира в Канада. Книгата, а и филмът разказват сложната история за взаимоотношенията на българската интелигенция и Държавна сигурност. Филмът беше сниман в Канада, в Берлин, тук. В крайна сметка режисьорът го финансира сам. Това може би е най-трудният ми филмов проект досега, защото имаше много изисквания, разговори, анализи какво, как и защо.
След това имах доста късометражни документални филми. Бих отделил една много своеобразна поредица: ”Отворени досиета” на БНТ, в която се разглеждаха разсекретени от Комисията по досиетата документи. Отново работех с режисьора Димитър Коцев - Шошо.
Разликата между музиката за игрално и документално кино сигурно е значителна. Два различни кино свята, изискващи съвсем различен подход.
Така е. При документалното кино особеното е, че историята, която се разказва, е истинска. Това са факти. А историите, които са избрани, са много силни, това са реални човешки съдби. Докато в игралното кино историите са написани от човек, който сътворява нов свят, опитва се да го изпълни с живот, със съдържание. Едното е натурално, истинският живот. Другото е въображението на творческия екип на филма, което се материализира.
Всъщност основно работя с режисьора Димитър Коцев - Шошо. Но бих споменал и един друг интересен проект: игралният филм “ТЯ” на режисьора Марта Трифонова. Сценарият е по мотиви от “Албена” на Йордан Йовков. Мисля, че се получи много интересно, чуйте някои от траковете. Двамата с Калин Петров (пианистът на АКАГА) направихме цялата музика за филма.
Имам доста събран материал, през последната половин година имах време да преслушам много неща, които съм записал и които още не са открили своя филм. Но не съм направил нищо ново. Чудя се защо...
Да поговорим за Финландия, която става все по-важна за нас и в контекста на програмата за следващите 3-4 години на нашите “Брас перспективи”. Вече почти 20 години професионалният път на АКАГА е свързан с тази страна. Какво би откроил като най-характерно за там?
С удоволствие ще споделя, че за мен финландците са извънземни. Тези хора не от тази планета в най-добрия смисъл на думата. Другите хора, които съм срещал и са толкова различни, са японците. А що се отнася до финландците - толкова честни хора, толкова добри души не съм вярвал, че има. Толкова откровени, без задни мисли, открити, изпълнителни, мили хора. Много често чувам: Те са студени, по-мрачни са. Може би са малко по-затворени, а може би просто са по-резервирани с непознати.
Да, така е, и аз не видях такова нещо като студенина и мрачно поведение.
И са толкова коректни. Когато за първи път отидохме там, в началото толкова сме се чудели как дори не могат да ни разберат какво означава да подариш нещо, за да някой да си свърши работата по-бързо или навреме. Да направи нещо, което си е негово задължение. Те изобщо не могат да разберат този тип “корупция”. А за нас е толкова нормално. А как изглежда Парламентът им! Как изглеждат тези хора! Колко естествени и същевременно колко компетентни. Тежат на местата си.
Да не говорим за сегашния им министър - председател тази млада дама Санна Марин с коженото метъл яке на финала на Световното по хокей в края на май!
Ами да. Аз бях там точно тогава, когато Финландия спечели купата срещу Канада. Бяхме с АКАГА точно на новия кораб, който се казва GLORY.
Колко подходящо 🙂
Това беше такава искрена, всеобща радост за победата на страната им. Заразителна. Впечатляваща. И аз крещях. Крещяхме и ние от все сърце: SUOMI! SUOMI! Това ли са ледените финландци? Трябва да се види. Усещането беше страхотно.
Има някакво светло спокойствие там.
Да, спокойно, коректно, сигурно място. Сигурно сякаш е най-точната дума. Никаква агресия не можеш да видиш, да усетиш. Сега покрай двете години COVID имаше доста дълъг период, в който не бяхме там. Но преди това половината от годината бяхме във Финландия и като се върнех жена ми ме питаше какво става с мен. Толкова кротък, спокоен … аз ли съм това или? 🙂 Да не говорим какви професионалисти са в музикалната индустрия. На последния ни голям концерт в София поканихме двама тонрежисьори от Хелзинки, с които работим на корабите. Те дойдоха, разбира се, а тукашните им колеги дойдоха да ги гледат как работят. Финладците са образовани хора, които знаят как да прилагат наученото в работата си до най-малкия елемент, във всеки аспект. Добро образование, сериозни хора. Край - това е. Работата върви.
Мотивирани хора. Нещо, което тук ужасно ни куца, според мен.
Да, но не става въпрос за материалната страна. А тук материалното стана единственото. Дори в изкуството. Там мотивацията е от съвсем друг тип. Във Финландия от деца ги възпитават да са сигурни в себе си и в това, което вършат. Да са добри професионалисти, да се развиват в избраната професия и така да допринасят за обществото. Когато си тежиш на мястото и имаш самочувствие, всичко е ОК.
Да поговорим за един успешен и много интересен експеримент, който направихме за Коледа 2019 с АКАГА Брас и колегите от Overground Brass Band в Стара Загора. “Една Коледна нощ между приятели” беше много различен концерт, в който песните бяха с превод на жестов език, а в публиката имаше както чуващи, така и хора с различни степени на увреден слух. Всъщност да има такъв превод е добра практика в Скандинавия, задължителнa в Канада и тежко препоръчителнa в САЩ.
Да, в интерес на истината този концерт ме учуди, защото аз никога дотогава не бях присъствал на такова нещо. Нито съм бил сред изпълнителите. И въобще не съм си представял, че това е възможно - тази хармония на две толкова различни публики. Това е нещо, на което трябва да се учат малките деца, подрастващите - така по съвсем естествен начин те ще се учат на толерантност и разбиране, ще имат контакт с този толкова различен свят. От там трябва да се започне - те да знаят, че това е възможно. Тази емпатия, това откриване на хора, които са около нас, но ние просто не ги забелязваме. Не знаем за тях. А те са същите като нас. Радват се на същите неща. И двете дами, които превеждаха - те бяха страхотни. Това не са случайни хора, това са сърцати хора.
Да, така е. Силвана Павлова направо е родена актриса, а Милена Гъркова е оперна певица. За тях това е кауза, в която влагат цялата си душа. И си личи - видя го и чуващата публика, която в един момент започна да се вглежда в тях повече, отколкото в артистите на сцената.
Да, вероятно е било така. Ние от другата страна нямаше как да го видим 🙂 Дай Боже да има още много големи концерти на Акага, за да направим и цял наш концерт с такъв превод. Според мен много важно е на тези концерти да има деца - чуващи деца, които да са заедно със деца и възрастни с различни степени на увреждане на слуха. И да видят как чрез този жестов език всички сме едно, всички сме едни и същи и сме заедно, слушайки любимата си музика.
И на края да се върнем към сдружение “Брас перспективи” - образователната ни кауза в момента. Какво ще се случва занапред за младите тромпетисти?
Със сигурност предстои сериозно да развием тромпетна линия в проектите на Сдружението. Първата малка стъпка ще е още тази година в Лятната академия в Копривщица с пилотен майсторски клас по тромпет с преподавател Петър Македонски. За пролетта на 2023 вече е ясен и международният клас по тромпет с преподавател от Финландия. Ще го представим към края на 2022. А другите идеи засега ще запазим в тайна. Но със сигурност ще има много, много интересни неща!
Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА"
3 септември, 2024