В историята на българската изпълнителска школа медни духови инструменти има безкрайно колоритни фигури, познанството с които е неповторимо приключение. То ни води назад в близкото минало, дава ни възможност да надникнем в отминали сравнително наскоро времена, споменът за които непременно трябва да се съхрани. Но не в онзи сух, академичен вид и изказ, с който свързваме историческите проучвания, а точно обратното - чрез разказите на нашите колеги от предходните поколения, които с радост и (артистичен) чар споделят своите преживявания, мечти и постижения в кариерата, пътувания и открития, малки и големи професионални победи. Казано накратко: историята на своя свързан с брас музиката живот. За нас е изключителна чест в “Истории за брас” да имаме гост точно от тази “порода” - на хвърчащите хора (съвсем по Валери Петров). Тромпетистът Йордан Кожухаров е емблематично име за българската школа медни духови инструменти от втората половина на 20 век. Изпълнителската и преподавателската му кариера обхващат близо 50 години. Всъщност през декември 2021 той навърши 85 години. И - съвсем честно си признаваме - изобщо не му личат. В няколко пролетни следобеда, в които имахме удоволствието да сме гости в дома му и да ”злоупотребим” с гостоприемството на неговата излъчваща истински маелстрьом от енергия съпруга г-жа Красимира Кожухарова, направихме забележително пътешествие из българската класическа симфонична музика за медни духови от 60-те до (края на) 90-те години на 20 век. Пътешествие, на което ще ви поведем сега … 

Тромпетът е семейна традиция в дома на Йордан Кожухаров. Баща му Кирил също е тромпетист, първоначално във военния духов оркестър във Велико Търново, а по-късно и в оркестъра на Музикално - драматичния театър “Константин Кисимов” в града. Кирил Кожухаров е първият преподавател на сина си.  А той, от своя страна, още в гимназията става водач на тромпетите в училищния духов оркестър. Това е първата стъпка от забележителната му кариера на артист - оркестрант. Разбира се, винаги първи тромпет във всеки оркестър, в който свири, чак до пенсионирането си през 1997. През 1957 Йордан Кожухаров е приет в Държавната музикална академия (днес НМА “Проф. Панчо Владигеров”) в класа на проф. Петър Кърпаров, а своите умения като оркестрант започва да усъвършенства в митичната филхармония “Пионер” под диригентството на Влади Симеонов. Така започва възходът на една забележителна многостранна кариера, в която Йордан Кожухаров не спира нито за миг да се развива и да разширява спектъра на своя солистичен, камерен и оркестров репертоар. Жажда за музикантско израстване, която все по-рядко виждаме днес, за съжаление. Защото тази “жажда” е свързана с безкрайно много ежедневна работа, най-вече самостоятелна, поддържане на форма (физическа и психическа) и отворено съзнание за новото, което се случва в българската и европейската музика за медни духови. И не само … 

Десетилетието на 60-те години на 20 век явно е било изключително специално за Вас. Време на обучение и време на първи успешни крачки в кариерата Ви като оркестрант и солист.
Да, така е. Много важно време. Когато завършвахме Консерваторията и започнахме да влизаме в симфонично-оперните състави в страната, хабер си нямахме как ще се справяме със затрудненията, които виждаш в началото. Защото докато си студент учиш концерти, пиеси, разни школи, но истинската работа е в оркестъра. А ако ще ставаш концертиращ солист, тогава работиш още повече. При мен и при някои мои колеги тогава се случи така, че доста рано започнахме да трупаме опит. Навремето имаше големи салонни оркестри по големите заведения в София. Например, в хотел “България” имаше сладкарница и ресторант и бар отдолу. В ресторанта свирехме 10 души салонен оркестър, който до 22.00 свиреше само класическа музика, а след това - един час танцова музика. И там човек се сблъскаваше с различни строеве, транспониране, бързи реакции, за да си в ансамбъла. И щеш не щеш започваш да се занимаваш сам, за да придобиеш нужните умения. Защото иначе няма хляб. Иначе трябва да свириш джаз - по-свободен стил е, в който липсват ограниченията в симфоничния оркестър. Но и по-малко хляб. А в оркестъра каквото каже диригентът - това става. 

Моята първа изява след като ме приеха в Софийска филхармония (сезон 1961 - 1962) беше с диригента Добрин Петков. Бях само на 25. И ме слагат в една програма, в която се свири Гершуин “Един американец в Париж” - знаете темата (тихо я запява - б.а.), има сурдина и т.н. и във втората част на концерта - класическа симфония. На репетициите Добрин Петков няколко пъти ме спираше и връщаше за различни неща в Гершуин. И започна да ме вкарва в стрес със забележки и с това спиране. В почивката разсилният ми казва: Диригентът те вика горе! Казвам си: Ами най-много да ме свали от програмата. Влизам, Добрин Петков пак ми обяснява така и така как да изсвиря солото, което не му харесва. А аз се боря с интонация, големи преходи, трябва да имаш много специална подготовка. Добре, разбрах - казах си. Но на генералната репетиция той пак ме спря. На същото място, със същите думи. Това му беше маниер. Повтаряше по 100 пъти едно и също, за да е сигурен, че оркестърът го е чул и го е разбрал. Държеше много здраво оркестъра. Но правеше музика, страхотна музика. И последният път вече и аз се стресирах и си казах, че ще го изсвиря както аз си знам. Даже се осмелих да кажа да му предадат, че ще изсвиря партията както аз си знам. И така стана. А той след концерта дойде и ме поздрави… Истината е, че по онова време всички се учехме в един оркестър - филхармония “Пионер” с Влади Симеонов.Свирехме много важни неща - от класика до почти съвременност. Обиколихме Европа, ходихме в Бразилия. Ние бяхме от най-големите в оркестър - вече в Консерваторията. Какво стана с тоз’ оркестър … не знам.

Все още го има като име, издържат го бивши оркестранти, но няма нищо общо с онази филхармония. 
Да, ясно. Много се свиреше там. Влади Симеонов репетираше нон-стоп. Отделно в Консерваторията си имаше учебен симфоничен оркестър, дирижираше го Константин Илиев. Той си подбираше впоследствие инструменталисти за Софийската филхармония  от там. И се репетираше всяка седмица, непрекъснати репетиции. Та свиря аз в тези два оркестъра докато следвам и един ден пристига в квартирата ми едно писмо от Саша Попов. Аз само бях чувал за него - все страхотни неща. И ми пише да му отида на гости да се запознаем. Отивам аз и той започва да ми пуска разни концерти за тромпет. И ми казва: “Ще дойдеш да свириш в Русе. Ще ти се даде апартамент. Ще се занимаваш с педагогическа работа в Музикалната гимназия (днес НУИ “Проф. Веселин Стоянов”). Ще ти се направи международен паспорт.” А аз го гледам сякаш е паднал от небето. Че аз съм още студент. Какво ще правя в Русе? Те си имаха добри кадри там. Но той не се отказа. 

Същото лято - последното, в което служех в казармата докато следвах - ми се обадиха колеги от Русе незабавно да отивам там да се явя на изпит за мястото при тях. Стресирах се: Че как ще се подготвя? Аз не съм свирил 2-3 месеца. А и не съм завършил следването си. Отидох при професора и му казах, че не съм във форма и не знам какво ще мога да изсвиря. Но Саша Попов ме окуражи: “Сега имаме Художествен съвет. Малко ще посвириш.” Истината е, че той знаеше всичко за всеки инструменталист - ниво, репертоар, характер. Явих се на изпита в Русе. И доста посвирих, чак се поизпотих. А той точно беше изписал първите у нас френски тромпети. От Париж. За Русе специално! И ми показва 4 тромпета: “Пробвай ги!” Фантастика. Блести като злато. Разтреперих се. Къде съм виждал аз такова нещо? А и кой ли беше виждал по това време? Аз свирех на един стар чешки тромпет Лидл от онези с машинките. И Саша Попов ми казва: “Взимаш инструмента и отиваш в София да си завършиш както трябва. Назначаваме те тук. Заплатата ще си я получаваш вкъщи. Аз ще те извикам, когато дойде време за концерт.” Започва сезонът. Септември, октомври, ноември … никой не ме търси от Русе. Идва декември и чак към 20 ми се обаждат за концерт. Отивам - мисля, че беше Бетовен 7 симфония. Това ми беше единственият концерт под диригентството на Саша Попов. И пак се прибрах в София… С Русенския симфоничен оркестър направих като солист концерта на Арутюнян, свирихме го и в Шумен, Силистра с диригент Александър Владигеров, главен диригент беше Илия Темков. 

1962 е истински съдбоносна година за Вас. Как се случи тази поредица от конкурси?
Да, така е. Аз завършвах Консерваторията през 1962 и знаех, че ме очакват в Русе. В същото време се обявиха конкурсите в Прага, в Хелзинки и в Софийската филхармония. Разбира се, русенци бяха наясно, че аз ще се явя на конкурса за място в София. И ми организираха лятно турне в Германия с концерт със Сашо Владигеров и запис на концерта в Радио Берлин. Опитваме се да намерим този запис на концерта на Арутюнян през БНР, но засега не се получава… По същото време проф. Кърпаров се обажда и казва: “Трябва да се явиш непременно на този конкурс в Прага!” Зачудих се, защото Васил Костов (също тромпетист) беше по-напред от мен, вече и преподавател в Консерваторията, асистент на Кърпаров. Попитах професора не е ли по-добре Васил Костов да участва на “Пражка пролет”, а аз да отида на Международния конкурс за млади изпълнители в Хелзинки в рамките на VIII Световен фестивал на младежта и студентите. Проф. Кърпаров отсече, че Хелзинки зависи от това как ще се представя в Прага. И точка. И отидох. 

Това беше много интересен конкурс. Не знам дали и сега така се провежда, но тогава се излизаше на сцената пред завеса. Комисията - долу. Джулия Ганева ми акомпанираше на пианото. Интересното беше, че можеше да се настроиш по пианото, но само един път ти подават ла. Репертоарът беше много разнообразен, в три тура. А ако стигнеш до третия тур, там свириш два цели концерта. На втория тур, обаче, Васил Костов отпадна, а за трети се класирахме ние с Костадин Бакърджиев (тромбон). На “Пражка пролет” взех Втора награда (Коцето взе Трета). Защо Втора, обаче? Тогава упрекнаха проф. Кърпаров, че ми е дал да свиря една по-стара пиеса. Първата награда я взе руснак. Каквото и да си говорим, през 60-те години беше изключително трудно който и да е да победи руснак на конкурс от такъв ранг. Но на заключителния концерт получих и Специалната наградата на публиката за най-добре изпълнена пиеса от чешки композитор…

Прибрах се в София и след месец заминах за конкурса в Хелзинки отново с Джулия Ганева. За мен този конкурс вече беше по-лек. Врял и кипял в Прага бях (смее се от сърце - б.а.). Минах туровете, стигнах до концерта. Обявяват ни на сцената и Джулия я няма. Никъде. А тя със Снежина Гълъбова си говорят зад сцената и не чуват звънеца. Започнахме с 5 минути закъснение. Как съм я погледнал - не знам. Отново свирихме Арутюнян концерта за тромпет. Мина идеално и веднага си тръгнахме, прибрах се в хотела. А организаторите на конкурса се видели в чудо къде съм да ми връчат наградата 🙂 Е, намериха ме в хотела, върнах се, връчиха ми наградата - ето го този медал, който ми е безкрайно скъп. (Вижте колажа снимки по-долу - б.а.)

Прибрахме се в България. И обявяват конкурса за тромпетисти в Софийска филхармония. Но от Русе не ме пускат. Трудови книжки, апартамент ползвам, тромпет служебен. Опитват се всячески да ме спрат. А аз им казвам: “Всичко връщам, не можете да ме спрете! Ще се явя!” Но и турнето в Берлин с русенци не отказах, де. Хубав концерт и запис направихме там. Важно е кажем нещо тук: Когато свириш славянска музика, Западът я приема, защото те са свикнали на друг маниер на музициране. Ако им дадеш руска или българска или каквато и да е славянска музика, ще я изсвирят перфектно техничеки. Но ние я свирим по друг начин. От сърцето ни идва. Не трябва да го забравяме. Различно е. И те го разбират.

Върнахме се в края на август точно за конкурса в София. Идвам, явявам се. Конкурент ми е първият тромпет на Симфоничния оркестър на БНР. Общо 5-6 души бяхме. И точно след конкурса вървя аз по “Царя” и минавам покрай сладкарница “България”. Вътре свирят колегите, а на една от масите - Саша Попов. Видя ме, повика ме. Аз малко такъв виновен. И той ми каза: “Виж какво, моето момче, винаги можеш да си в Софийската филхармония. Но извън страната нещата ще са съвсем други.” Това ми беше последната среща с него. С мъка си спомням как при всичко, което Саша Попов беше направил за Софийска филхармония - защото той беше отишъл в Русе след като са го изгонили от София, тук отказаха да организират погребението му. Скандал! Срам и скандал … Няма да има друг музикант като него. Вундеркинд, огромен талант.  

Първата ми година (сезон 1962-1963 ) в Софийска филхармония беше тежка. Живеех в Горна баня, малко жилище с пръстен под, сутеренен етаж под нивото на земята - направо землянка. Всяка събота купувах от пазара сламени рогозки да покривам пръстения под с тях. И далеч от Филхармонията. В студ и пек. А отивахме рано. Водачът на медните Найден Петров ни събираше в 8.00 за разсвирване и хорали преди репетициите с оркестъра. По-късно когато аз поех тези сутрешни репетиции, добавих и други пиеси освен хоралите ... Но в края на първата година ми беше писнало. (Всъщност Йордан Кожухаров има общо 38 сезона като първи тромпет на Софийска филхармония чак до пенсионирането си през 1997 - б.р.). Казах си: Ще се махам. И започнах да търся варианти. Единият беше за Германия при диригента Любомир Романски. Две години ме чака да отида при него, по същото време и Караян търсеше тромпетисти. Но така и не ме пуснаха - нито от Софийска филхармония, нито от Концертна дирекция. Но пък ми осигуриха апартамент … в Момкова махала (кв. Свобода). Намерих едни хора, които продаваха място в “Лозенец” - събаряха им къщата, за да строят кооперация. Купих парцела и така се преместих след известно време.

Със Софийска филхармония през 70-те и 80-те правехме големи турнета в Европа. Обиколихме къде ли не. С онези старичките автобуси “Чавдар”. Само с такива автобуси пътувахме. Скоро никой няма да ги помни. Спомням си как по време на едно голямо турне във Франция закъсняхме за концерта в Гренобъл един час. Точно час. А хората ни чакат. И ние се преобличаме с фраковете в автобусите и директно изкочихме на сцената. И като засвири този оркестър. Хората станаха прави. Такъв прекрасен концерт стана … А пък на едно турне в Москва бяхме достатъчно “нахални” да свирим програма Рахманинов. Диригент беше Емил Табаков. Точно се беше откъснал от Софийски солисти. А американското турне … концертът, който направихме в Ню Йорк, беше великолепен. Навън срещнахме в едно такси мой бивш ученик тромпетист арменче. Караше такси в Ню Йорк. Толкова малък свят. А от там отидохме в Сиатъл. Самолетът кацна с един двигател само. От това турне си донесох първия мой американски тромпет. Харесахме си модел с Петьо Добринов. Оказа се, че не можем да платим на куп исканата сума, защото ни плащаха на седмица. Но в края на турнето ни донесоха тромпетите когато се върнахме обратно в Ню Йорк. В хотелската стая. И преди последния концерт там ги изплатихме. Два месеца турне, за да купим по един тромпет. Но каква радост беше! 

Другото ни турне, което много ме впечатли, беше скоро след американското. Отидохме в Япония. Страхотна страна. Такъв ред и дисциплина няма в света - абсолютно съм сигурен. Като пристигнахме там дойде японският представител и каза: "Целият багаж надписан ще бъде в хотел еди-кой-си, ще е по стаите ви." Качихме се на автобуса и потеглихме. На всеки ъгъл, на който минаваше автобусът минаваше, имаше деца като шпалир, които държаха надписи “Софийска филхармония”. Отиваме в хотела, багажът вече ни очаква. Страхотни са японците… Така минаваха дни, месеци, непрекъснати репетиции, концерти по цял свят, огромни турнета на практика през цялата година. 70-те и 80-те години бяха изключително силни. А и тук при нас в Софийска филхармония са минали най-големите диригенти на света. Рождественски - светило! Ще го помня докато съм жив. И много други … 

Изобщо 70-те и 80-те бяха пълни с изяви. Много програми със Софийска филхармония, отделно различни програми в камерни ансамбли - създадох с колегите водачи на медните първия концертиращ брас квинтет у нас (историята на брас съставите с участието на Йордан Кожухаров вижте тук). Отделно преподавателска работа в СМУ, пишех и някои статии и материали за преподаването тромпет за “Музикални хоризонти”.

И някъде по това време и онова великолепно соло от “Адаптация” на Диана Експрес с Васил Найденов …
Да, това беше много интересна случка. Обажда ми се Митко Щерев и ми казва: “Тук имам едно соло тромпет, но искам неджазмен да ми го изсвири. Искам нещо по-друго да се получи. Пак да е естрада, но да е с по-класическо звучене. Класическа естрада.” Съгласих се: Дай ми нотите, не е нещо много сложно, нали? Ела в “Балкантон”, ще ти ги дам. Даде ми там някакъв лист. А аз си мисля, че ще е за някаква песен това, италианска естрада ли, какво ли? И реших да взема корнета на Филхармонията, който има по-мек тон, малко по-широк, за такива работи е по-чувствителен сякаш, по-топъл. Отивам в Балкантон на записа аз. И казвам на Митко: Дай да чуя малко от мелодията да знам как да вляза. А той: Няма нужда. Ти си го свири, пък ще нагласим гласа по него. Свиря, свиря аз, и започва да ми звучи като някаква любов, която или много емоционално, или трагично ще завърши. Изсвирих го два пъти на запис. Митко каза: Стана! А аз: Не, дай още един път. А той: И после октава горе можеш ли да го изсвириш? Е, накъде още по-високо?! Отказа се. А аз питам: Кога ще я чуем тази песен? И къде ще го сложиш това соло? Отпред, отзад? Ще чуеш. И после месеци по-късно я чух тази песен готова. Случайно. А Митко Щерев даже не ме беше писал и на плочата, че аз изпълнявам солото. И Балкантон не бяха.

Затова и толкова малко хора знаят, че Вие свирите на “Адаптация” и че това не е тромпет …
Да. Заради хонорар ли беше, заради права ли, не знам … Изобщо с Балкантон много интересна е работата. Отиваме в началото на 90-те години в Англия на турне. И един колега ми казва: Ела, ела да си купиш на компакт диск твои изпълнения. Как, бе, човек? Никога не съм записвал за англичани. И отидох и си купих мой диск. Записите бяха с Васил Казанджиев и Софийски солисти и концерта за тромпет и оркестър на Хайдн, който беше в плочата (ВСА 11364), която направихме в Балкантон през 1989. Петър Белнеев беше пианист, Софийската филхармония беше с диригент Йордан Дафов. Интересни години бяха. Нямаше ден почивка без свирене. Но всичко си има край, нали? Знаем го...

Кога усетихте, че идва момент да забавите оборотите?
Като наближих 58 - 60 години (в самия край на 80-те - б.а.) започнах да чувствам, че вече не мога да издържам на това напрежение, на този ритъм на работа, че започва да ми изневерява формата, физически че ми изневерява. Защото такова натоварване изисква нон-стоп подготовка, като симфоничен музикант аз си имам изработен регистър и  регистри, които трябва да ги упражнявам всеки ден. Недели, съботи, почивки - няма такива работи. Ходили сме на море, тромпетът с мен със сурдината - заглушител или само мундщук. Всеки ден. Защо? Юли месец даваха отпуска на Филхармонията - към 15 юли. Но на 5 септември вече има концерт. Открива се сезонът. Ако ти тези два месеца ги изкараш без подготовка и директно да кацнеш на пулта … ами не става. Не става. Разбрах, че трябва да предприема нещо, да намаля натоварването. И благодарение на моята емоционална и решителна жена използвахме възможността да заминем за ЮАР.

Доколкото си спомням, в началото на 90-те в ЮАР в оркестрите имаше ужасно много българи, особено щрайх. Голяма вълна преместване имаше натам.
Да, така е, абсолютно във всички оркестри имаше много българи. След това като дойде на власт Мандела постепенно броят им започна да спада. И какво да правя аз в Африка? Но ЮАР тогава беше нещо различно. Аз я определях като втората Америка - като разстояния, като начин на живот. Та поканата дойде от един колега българин, който занесе моята плоча да ме представи. А там англичаните там бяха с предимство - без значение как свирят.

Да, старите отношения в рамките на Британската империя между метрополията и колониите трудно изчезват дори и днес.
Точно така. И никога няма да изчезнат. А аз след няма и месец получих договор за Претория за Националния симфоничен оркестър на ЮАР. Договорът беше една голяма книга 300 страници какво имам право и какво нямам право да правя. Останах там 3 години между 1991 и 1994. След края на договора се върнах отново в Софийска филхармония и след още 3 години през 1997 се пенсионирах. Както се казва - останалото е история ...

Благодарим Ви за вниманието и отделеното време, за да направим това прекрасно интервю за нашите "Истории за брас"!

А знаете ли, че:
Едната от наградите, които Йордан Кожухаров печели през 1962 - Първата награда в конкурса за млади изпълнители в рамките на VIII Световен фестивал на младежта и студентите в Хелзинки - е първата най-висока награда от конкурс, присъждана до онзи момент на български музикант медни духови инструменти;
Става преподавател в СМУ "Любомир Пипков" съвсем млад, само на 26, и преподава 14 години (от 1962 до 1976). Негови ученици са Петър Добринов, Антон Петров, Арман Сафарян, Иван Димов, Кирил Икономов. Всички те по-късно му стават колеги - оркестранти в Софийска филхармония, БНР, Софийската опера;
През 1984 Йордан Кожухаров е удостоен с орден "Св. Св. Кирил и Методий" и Златна лира на СБМТД;
Той е единственият тромпетист със звание "Заслужил артист";
Дългосвирещата плоча на Йордан Кожухаров (ВСА 11364), издадена от Балкантон през 1989, е единствената в каталога им само с изпълнения на български музикант медни духови.

Турнетата на Софийската филхармония от 60-те до края на 80-те изглеждат така:
Италия - 1963, 1964 (3 пъти), 1965, 1967, 1968, 1970 (3 пъти), 1982;
Франция - 1960, 1964, 1966, 1973, 1982;
Федерална република Германия - 1968, 1969, 1970, 1974, 1980, 1986;
Германска демократична република - 1960, 1971, 1974;
Унгария - 1958, 1972, 1980; Чехословакия - 1961, 1971, 1980; Румъния - 1960;
Югославия - 1962, 1969, 1980; СССР -1964, 1968, 1978, 1986;
Швейцария - 1964, 1968, 1982; Гърция - 1965, 1981, 1982, 1983, 1984;
САЩ - 1978 (42 концерта), 1982 (40 концерта); Мексико - 1978; Испания - 1979;
Англия - 1972; Белгия - 1974; Австрия - 1974; Нидерландия - 1969;
Ливан - 1965, Сирия - 1965; Турция - 1975; Люксембург - 1970.

Интервюто осъществихме по идея и със съдействието на тромпетиста Георги Велев.

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява с подкрепата на
Национален фонд "Култура"