Владимир Джамбазов не се нуждае от задълбочено официално представяне: Дългогодишен корнист в Софийската филхармония, композитор на театрална и филмова музика, аранжор, автор и сладкодумен радиоводещ на жизнерадостното калейдоскопично предаване по “Хоризонт” Viva la musica, което през 2011 се класира в топ 5 на най-добрите музикални предавания на европейския медиен фестивал PRIX EUROPA в категория “Най-добра музикална радио програма на годината”. Предаването на Румяна Карадимчева и Вл. Джамбазов бе оценено като едно от най-красивите, с динамично, позитивно и свежо настроение, хубава музика и силна национална идентичност. БНР го награди с най-високата си награда „Сирак Скитник“ - факт, който не попречи на тогавашното ръководство кротко и тихо да закрие предаването. Но не това е темата на гостуването на Вл. Джамбазов в музикалните онлайн пространства на “Истории за брас”, а нещо различно. Разговор за валдхорна, научна фантастика и театрална музика със светло, леко иронично чувство за хумор …

Как попадна в света на медните духови? 
Просто така се случи. Донякъде предопределена среща от семейна традиция. Тромпетът и тромбонът останаха някак леко встрани от мен. Спомням си как преди години тромбонистът  Джон Кени при гостуването му у нас сподели самоиронично  с аудиторията на майсторския си клас в Русе: “Самият инструмент тромбон някак предразполага към затъпяване.” И всичко живо се смееше … Но ако сме сериозни на какъвто и инструмент да свириш, ако подхождаш и се занимаваш задълбочено в един момент излизаш на друго, по-високо ниво, където узнаваш много повече неща и много по-сериозно осъзнаваш отговорността на този инструмент в цялата музика въобще. А брасът често се подценява. “Еее, брас - какво толкова.”  Не е така. Защото брасът е душата на целия оркестър.

Така е, махнете медните духови инструментите и какво остава? Един скучен щрайх. 🙂
Не, не бих казал скучен, по-скоро еднообразен - това е точната дума. При медните инструменти като че ли има повече душа. Аз мисля, че това някак е генетично заложено у човека. Като дългогодишен валдхорнист аз и съм правил проучвания, писал съм по въпроса. Едно от най-важните неща, които човекът генетично има в себе си, е звукът на медните духови инструменти - в частност, на корната. През хилядолетията това буквално се е пропивало в съзнанието на хората.

Как валдхорната се появи в живота ти?
Интересна история е това. Истината е, че преди да вляза в Музикалното училище, аз въобще не свирех на корна. Свирех на пиано. Но стана така, че в годината, в която трябваше да кандидатствам - тогава живеех в Стара  Загора, а там още нямаше музикално училище  -  та точно тогава учителката ми в музикалната школа се разболя много тежко и спря всякаква работа, а нямаше и кой да я замести. И се усетих, че нещата с пианото не отиват на добре с пианото, а много исках да уча музика така че кандидатствах в Пловдив с … пеене. И хората в комисията ми казаха: Добре, ще те приемем, но ти е рано за пеенето. Ако искаш си избери друг инструмент. Моята голяма любов освен пианото бяха ударните - всъщност и сега са. Така и пожелах. А тогава моят бъдещ учител Стоян Караиванов, когото тогава изобщо не познавах и който също беше в комисията, ми каза нещо смешно, което обаче запомних завинаги: “Защо ти е цял живот да биеш по умрели кожи? Ела тук, ще те направим валдхорнист!” И аз се съгласих.

Стоян Караиванов е култово име в областта на валдхорната. Аз бих казал, че освен че това е школата на Караиванов, вече си е направо пловдивска валдхорнова школа. Той създаде много и то много добри корнисти, които са навсякъде по света, тук също са водещи инструменталисти в големите оркестри. Например, Красимир Костадинов в Софийска филхармония - един класен музикант. Стоян Караиванов беше много сериозен учител - много строг, до крайни предели, обаче така те възпитава, че с времето наученото като някакво силно лекарство постепенно се освобождава в теб. И колкото повече време минава, толкова повече това, което е “програмирал” в теб, се разгръща.

Първите две години обучението ми вървеше доста трудно, започвах от нула. Имах някакъв минимален опит с тромпет: баща ми - светла му памет - беше тромпетист, единият от братята ми свиреше на тромпет, а като малък аз наблягах на пианото. В края на втората година баща ми и майка ми ми купиха валдхорна и от този ден буквално ми пораснаха криле. След това между Музикалното училище и Музикалната академия с моя колега Васил Влайков заедно свирихме две години в Операта в Стара Загора (благодарение на Строителни войски), като “извъртяхме” всички позиции - първа, трета, втора, четвърта корна. Това беше изключителен опит. После пак заедно постъпихме в Музикалната академия. В София изкарах две години при проф. Карел Стари - един невероятен, сладък, много ларж човек. Навремето е дошъл в България с едно поколение чешки музиканти, поканени да работят у нас в областта на класическата музика. Беше дребничък, леко понакуцваше, чешкия език почти го беше забравил, а българския така и не го научи. 🙂 И понеже беше наистина много ларж, ако не ти се учеше сериозно, можеше да си говориш с него за всякакви неща или да играете шах, но ако искаш да учиш, работеше здраво с теб и научавах от него невероятни неща. Всъщност хората, които благодарение на Съдбата ме научиха на всичко за този инструмент, бяха Караиванов, Карел Стари и Херман Бауман, при когото продължих следването си и завърших в Германия. Те тримата оформят такова невероятно трио … не знам, това е някакъв късмет. Бауман беше забележителна фигура. Може би повече от 30 години беше валдхорнист номер едно в света. Известно време е бил първа корна  Южногерманското радио в SWF в Щутгарт, когато спечелва първата изобщо корнова награда на конкyрса ARD и решава да прави солова кариера. Това и правеше над 30 години. Нещо, което също е една голяма рядкост сама по себе си - аз и за момента не знам някой да прави само солова кариера с валдхорна. Повечето концертиращи корнисти свирят и в някакъв добър оркестър. Но не и Херман Бауман.

А как всъщност попадна при него?
Когато бях в Музикалното училище се явих на един конкурс в Маркнойкирхен в ГДР. Беше конкурс за всякакви инструменти. Явих се, поради здравословен проблем се наложи да прекъсна преди втори тур, но чешкият професор Шолц, който беше в журито, ме покани да отида да следвам при него. Аз не бях много щастлив от резултатите от конкурса. Казах на професора, че ми предстоят две години казарма, а после ще кандидатствам в Музикалната академия у нас. Изобщо и не мислех да отивам да следвам при него. Но той ме изчака 3 години и когато вече бях втори курс в Музикалната академия се свързал с ръководството на Академията и с Карел Стари и им казал, че ме иска за студент. Спомням си как един ден докато репетирах в стаята “връхлетя” Карел Стари и със сладкия си акцент ми каза: “Ано, сладки, ще те пращам в Прага да учиш при проф. Шолц.” Аз казвам: “Не искам при него!” Но Карел Стари толкова дълго и разпалено ме убеждаваше, че накрая се съгласих. Даже си спомням, че си купих българо-чешки разговорник. И дойде денят, в който трябваше да отговоря официално, че отивам да уча в Прага, но нещо в сърчицето ми ми казваше: “Това не е твоят преподавател.” Отидох при Карел Стари и му казах, че няма да отида. Очаквах да избухне - доколкото един крачещ по Земята ангел изобщо може да избухне. А той мълча 30 секунди, гледа в една точка и после каза: "Ано, сладки, знаеш ли, че си прав. Не е за теб този учител." И може би месец по-късно обявиха конкурс за стипендия за Западна Германия.

Била е много интересна селекция, защото беше една от първите стипендии, които Западна Германия изобщо даваше за България. Една-единствена стипендия, която да бъде присъдена на един-единствен студент. На високо държавно ниво било решено да бъде за студент по изкуствата, в Консерваторията решиха да е инструменталист, медни духови, валдхорна. И двамата преподаватели в Академията проф. Карел Стари и проф. Николай Тонев излъчиха по един кандидат, направиха се академични справки за успех, записахме по две произведения и към края на учебната година изпратиха материалите. Мина лятото, стана септември. От Германия - никаква вест. Започна учебната година и забелязах, че конкурентът ми колегата студент нещо ме гледа гузно. Питам го дали знае кога ще има резултат, а той казва: "Знам, ти отиваш." Ужас! Аз ако знаех тук ли щях да стоя и да питам такива неща?! Оказа се почти като в криминален роман, че писмото, адресирано до мен, е изпратено до студентските общежития през лятото, след което го препратили на моя домашен адрес в Стара Загора. Така с огромно закъснение заминах в съвсем, съвсем последния момент. И понеже бях закъснял ме пратиха при Ханс Хелфрид Рихтер, който беше корнист в Операта в Хановер. След два месеца той ми каза, че на нищо повече не може да ме научи - включително и като колега. Тогава се срещнах с Бауман след негов концерт, а той  ми каза да се явя на изпит в Есен и ако ме хареса - ще ме вземе. Колко изпити съм положил за три години в Германия, приемни, контролни, вътрешни, за стипендия ... просто не е истина! 🙂 Хубавото при Бауман беше, че той много бързо въвеждаше в реалния живот студентите си. Беше нещо като централа за разпределяне на ангажименти и непрекъснато, буквално всяка седмица се търсеха корнисти. Ние бяхме шестима - много пъстра група: един швейцарец, двама канадци, един южноафриканец, един норвежец и аз. И всеки понеделник Бауман идваше и разпределяше ангажиментите за седмицата. Това беше идеалният начин да се приложи в оркестър наученото, а във връзка с конкретния ангажимент се изработваха в детайли и съответните партии. Това би било хубаво да се случва и в България, и то с всякакви инструменти, по  някакъв начин да се съчетае със самото обучение. 

По стара традиция в Музикалната академия всички се учеха да бъдат солисти. И то концертиращи солисти. Слава Богу, виждам, че при някои инструменти тази тенденция се обръща. Но пак много вождове - малко индианци. В Германия в обучението минимум 3 часа седмично в програмата са само за оркестрови трудности. Още си пазя  и германски сборници с оркестрови трудности за всякакви корни от всякакви творби - световен репертоар от предкласика до съвременна музика. И още нещо интересно, на което искам да обърна внимание в образователната система в Германия. Във всички теоретични дисциплини - история на музиката, хармония и т.н., там на студентите се дава право на избор върху какво да работят. Няма задължителни конспекти, разчита се на това, че грижата за широките ти познания в музиката и в изкуствата като цяло си е твоя лична. Щом искаш да се развиваш като музикант ти трябва да гледаш, да четеш, да слушаш, а в основната ти дисциплина имаш право да си избереш една тема, която да развиваш. Нещо, което много ми допадна.

В Германия следвах паралелно и електронна композиция. Започнах в Хановер при Рюдигер Рюфер – едно име в историята на електронната музика, а в Есен продължих при проф. Дирк Райт. Изборът не беше толкова изненадващ, колкото изглежда, защото в България две години свирих в рок групата LZ и електронните инструменти бяха моя страст. В резултат на донякъде необичайната комбинация от валдхорната и електронната композиция държавният ми изпит беше едновременно по двете специалности, а в програмата включих и дипломната ми пиеса за валдхорна и магнетофонна лента. Тази пиеса имаше много добра съдба, свири се и днес по света, цитира се и в няколко американски академични труда, а тогава на тръгване към България я изпратих и на един световен конкурс на Международната валдхорнова асоциация и тя получи Втора награда. Благодарение на тази награда скоро след като се прибрах ме приеха и в тогавашния Кабинет на младия композитор - младежката секция на СБК. 

А как се появи на хоризонта Софийска филхармония? 
Пак с любопитна история. Половин година преди да завърша написах писма до Филхармонията, до Софийската опера, до Радио оркестъра, както и до Пловдивската, Бургаската и Старозагорската опера. Представях се, че завършвам в Германия, връщам се в България и че си търся работа като оркестрант. Никакъв отговор отникъде. Върнах се за лятна ваканция и реших да се заема лично, защото следващата пролет се дипломирах. Логично, започнах със Софийската филхармония. Тогава диригент беше Константин Илиев. Седнах, отворих телефонния указател. Имаше 3 или 4 със същото име, той беше третият. Лежеше вкъщи, точно го бяха оперирали. Илиев беше прям и решителен човек. Каза ми: „Идеално. Наесен ще правим Малер. Ела да свириш и ще видим дали ще има конкурс.“ Двуостър нож.

Явих се в корновата група направо на първата репетиция - нещо, което хич не беше в традициите на онова поколение. Там имаше ритуал: преди да кандидатстваш трябва да се запознаеш с водача, да му отидеш на няколко урока и т.н. А аз на първата репетиция след лятната почивка просто се изсипах отнякъде си. А диригентът само ги беше информирал, че идва нов корнист. Втора или пета корна ме сложиха не помня, но оттам се започна едно месец и повече въртене на всички позиции и накрая Илиев каза: "Ще те вземем. Пускаме те в неплатен отпуск да си завършиш и напролет започваш." И така завърших Академията в Есен и пристигнах в Софийската филхармония. Първите две години бяха някакъв ад - просто бях чуждо тяло. Чудех се защо, най-вероятно беше заради начина, по който се появих в оркестъра. Тогавашният трети корнист Спас Божиновски, с когото по-късно се сближихме, обясняваше за мен: "Някакво момченце дойде тук от Стара Загора…" А аз не идвах от Стара Загора, а от Есен, Германия, завършил при Херман Бауман. Но малко по малко нещата се изчистиха. Просто бях попаднал “между шамарите” в сложен момент на борба за водачество между първите корнисти Стефан Кънчев и Любо Миролесков, който бе постъпил неотдавна. Най-накрая проведох един разговор с Кънчев и обясних, че нямам амбиции да ставам първи корнист, но с най-голямо удоволствие ще бъда втора корна.

При обучението ми при Бауман аз се подготвях за втора корна, защото в един момент от следването става ясно дали ще бъдеш висок корнист или нисък.  Това своевременно ориентиране е важно и мисля, че благодарение на него през всичките си години в Софийската филхармония бях на мястото си като втори корнист. Стефан Кънчев усети това и години наред на концертите винаги бяхме двамата.  Бауман си продължи да ме кани и често свирех с него в Германия втора корна - на турнета, на коледни концерти, а през януари 1992 и на записи в Лайпциг за един компакт диск с Gewandhaus квартет. Този албум беше издаден от Philips Digital Classics / Universal International Music и получи много висока оценка. 

Решението да бъда втора корна ми освободи много възможността да пиша музика. Защото другото - да бъдеш водач независимо дали си първа корна, първи тромпет или тромбон, ти трябва да се посветиш изцяло на това. Целият ти живот, семейството ти са подчинени на тази твоя роля, преобръща се целият ти свят. В това отношение и Йордан Кожухаров, и Стефан Кънчев бяха невероятно точни, отдадени до крайност. Единственото соло, което години наред си остана моя запазена марка, бе това на четвъртата корна в бавната част на Деветата симфония на Бетовен. Дадоха ми го в момента, в който седнах при корните, първо - за да ме видят колко струвам, а след това през всичките години щом в програмата идваше Девета симфония, се знаеше, че солото е за мен. Една хубавичка цяла страница и нещо в мнооого бавно темпо. Има един такъв виц. Корнист разказва: „Сънувам, че свиря солото на Бетовен Девета. Събуждам се плувнал в пот. И виждам – наистина свиря!“ 🙂 Има още един легендарен случай - истински! - с диригента Карл Бьом и Кьолнския радиооркестър. Известен период им е бил сърдит за нещо, но след примерно десетина години идва да дирижира Бетовен Девета. Точно в този момент има голямо разместване при корните: дългогодишният първи корнист, който досега винаги е свирил това соло (което в оригинал е в щима на четвъртата корна), вече е трети. Имат друг първи, който иска сега той да го свири, но и нов четвърти корнист, който също иска да го свири, защото е в щима му. Започва репетицията, а те още не са се разбрали. Идва моментът, Бьом подава знак и първият, третият и четвъртият корнист едновременно вдигат корните. И никой не засвирва! Бьом - ядосан - спира, първият се извинява, връщат мястото. В групата – интензивно шушукане. Идва встъплението, Бьом подава, почти цялата група вдига корните и пак никой не засвирва.  Бьом хвърля палката, напуска репетицията и после пак години отказва да дирижира този оркестър. Такова е солото на корната в третата част на Бетовен Девета! 🙂 

Разкажи ни за Софийска филхармония по онова време - може би най-силните й години.
Така е. Имаше много концерти. Като казвам много, имам предвид редовните концерти 4 пъти месечно в четвъртък, както и един или два пъти матине. Имаше и доста записи. Балкантон тогава действаше с пълна сила. Имаше и допълнителни ангажименти. Имаше много, много качествени музиканти - днес също има не малко. Но тогава просто беше такъв момент на струпване на великолепни и много амбициозни музиканти включително легенди като първата флейта, първия обой, първия фагот - все бяха имена.  

Да поговорим за камерните състави, в които си свирил.
Да, разбира се. В Софийска филхармония тогава вече съществуваше Филхармоничният брас квинтет с Йордан Кожухаров и Стефан Кънчев, но аз нямах шанс да свиря там. Имаше и още един сборен духов квинтет, в който Стефан свиреше заедно с обоиста от Филхармонията Спиро Петков и с още трима колеги от Радио оркестъра. И в началото на 80-те ги поканиха на дълго турне в Далечния изток. Стефан Кънчев се възстановяваше след операция и ми каза да отида. И стана така, че две години свирих в Софийски духов квинтет и обиколихме Европа и целия Далечен изток. Правехме турнета по повече от месец. Бяхме като културни посланици на България и то в много тежки дестинации. Например зимата отиваш в Индия за концерт в Делхи на 42 градуса жега навън. Правиш самолетни преходи от по 20 часа до Сингапур, до Индонезия. Пари не се изкарваха, само едни командировъчни, но пък виждаш свят. Благодарение на музиката както като изпълнител, така и като композитор съм бил може би вече в 45 страни. 

И какво ще ни разкажеш за онова епично турне под знака на срещата с Артър Кларк. Аз съм тежък фен на Кларк. Особено на Одисеята 2001. 
И аз съм така. Това беше много любопитна история. Беше при първото ни посещение в Далечния изток през 1987 със Софийския духов квинтет с Росица Иванова – флейта, Спиро Петков – обой, Росен Овчаров - кларинет, моя милост и Васил Спасов - фагот. Аз много помагах в мениджмънта на това нещо с моите английски, немски и руски. Групирахме концертите в различните страни, където имахме посолства и културни центрове, защото както и сега дългите полети бяха много скъпи. И правим концерт в Шри Ланка. Разбира се, направихме концерта в посолството, но след това ни наредиха да направим още един концерт в руския Културен център, защото имаше кръгла годишнина от изстрелването на първия изкуствен спътник. Преди концерта връхлита при нас българският представител в Шри Ланка Захари Янакиев - един изключително мил и интелигентен човек - и ни казва: Хора, да знаете, че на концерта довечера ще дойде Артър Кларк! Колегите не се интересуваха от научна фантастика, но аз се шашнах. Как така? Наистина ли? Янакиев започна да обяснява, че това е едва ли не чудо, защото за 15 години Кларк не се е появявал никъде. Всички знаят, че живее в имението си на брега на океана, има си подводно пристанище и т.н.

Пристига Кларк и сяда на първия ред. Медии щракат снимки, жужат в публиката, коментират. Започваме концерта, а той е буквално пред нас. Аз водя концерта - в тези страни трябва да се говори между частите, публиката да се забавлява, репертоарът да не е много тежък - предимно романтични неща. Всичко мина много добре. Приключихме концерта и - бум! - в гримьорната ни влиза Артър Кларк и идва направо при мен. От този момент е въпросната снимка, която харесваш 🙂 Поздрави ни, каза, че се е насладил на музиката и че сме изсвирили три от любимите му пиеси. Ние бяхме в треска от вълнение, снимахме се с него, намерихме някаква тетрадка да ни напише нещо за спомен. Става той да си тръгва и изведнъж се обръща към мен и пита: Вие какво ще правите утре? Аз му казах, че привечер пътуваме за следващата ни дестинация в турнето - може би е била Индонезия. А той ми казва, ей така: „Какво ще кажеш да ми дойдете на гости утре сутринта?“ Разбира се, че приех! После посланикът ни се примоли и той да дойде и така на другия ден с две коли от посолството отидохме. 

Трябва да кажа, че аз точно тогава през 1987 надникнах в 21 век. Не видях едно нормално копче или ключ, всичко беше само с дистанционни и сензори. Компютърът в стаята му имаше директна сателитна връзка с издателството му. Имаше и огромен телевизор като днешните плазми, на който той ни показа част от концерта на Жан Мишел Жар в Хюстън 1986 на видео диск (!). Всичко беше изключително. Пихме най-ароматния и прекрасен чай на света, хапвахме си дребни сладки и си говорехме. Най-вече аз заради английския. Кларк направи жеста да ни покаже личната си библиотека. Всъщност бяха две. В едната беше може би цялата известна световна литература, а в другата - само неговите книги, издавани на различни езици. И Кларк ми каза да си избера една, на която да ми даде автограф. Избрах си едно много ново японско издание с твърди корици, на което той според изискванията на езика ми написа посвещение най-отзад. Пазя си го и до днес. 

Със Софийския духов квинтет посвирихме и попътувахме доста. Това беше един много ценен опит за мен, защото камерната музика е нещо, в което един духач израства. Защото едно е да свириш в оркестъра, друго е в малък състав. Същото важи и за произведения за малък оркестров състав като част от концертната програма. Творби за 10 -12 инструмента. Изведнъж целият оркестър почива, а тези инструменталисти се превръщат в солисти, стават други хора, с друга нагласа.  

И да се върна на още нещо от своя опит, което си струва да отбележа:  Много е важно и е страшно хубаво, когато в групата цари разбирателство, няма противопоставяне. Защото това е една позитивна енергия, която се предава от всеки на всички, най-вече по време на концерт. Това беше през последните десетина години и все още е атмосферата в моята корнова група, нещо, което пряко се изразява в качество. Там особено важна е фината настройка между първата и втората корна. Имах това щастие да имаме такава химия със Стефан Кънчев. Случвало се е преди концерти в пълната до тавана зала “България”, в която публиката тръпне от очакване, а диригентът още не е излязъл, Стефан да се наведе леко към мен и да каже: „Ще се хвърляме ли тази вечер?“ Което значи да се раздадеш до край, както и че той вече е “нахъсан” да даде максимума и очаква моята подкрепа. Така и ставаше…

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ ...

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА"