Моят творчески път през годините нееднократно се е пресичал с този на новия ни гост в “Истории за брас”. Композиторът Стефан Драгостинов е една от най-колоритните фигури в българската музикална култура през изминалите 3-4 десетилетия. Автор на концерт за пиано, концерт за екзотичния инструмент баскларинет, на десетки камерни творби, солови сонати за цигулка, виола, виолончело, контрабас, кларинет и валдхорна, както и хорови творби за неговия ансамбъл „Драгостин Фолк Национал”. Преди време той сподели пред мен: „Интересът към тромбона - това е процес на музикално естетическо развитие, тръгващ от момента, в който Бетовен за пръв път вкарва тромбони в четвърта част на Петата симфония. Това дълго развитие е в продължение на 150 години - особено в последните 100, 50 от тях след Втората световна война. Минава през Булез, Щокхаузен и майсторите на последното десетилетие и означава, че интересът към съвременния, усъвършенстван инструмент е действително завишен. Считам, че въпреки всичко съвременният композитор, в частност българският, е  длъжник в голяма степен на това развитие на съвременният инструмент, независимо, че има интерес към така наречените “позабравени инструменти”. Те в никакъв случай не са втора категория. Всичко е въпрос на отношение на изпълнителя, който владее своя инструмент, и познанията на композитора. Така че на първо място трябва да се изведе връзката на познаване и партньорство.”

През 2023 Драгостинов навърши 75 години – време, изпълнено с богато и жанрово разнообразно творчество, с новаторски търсения, с любов към българската музика и най-вече към българския фолклор. В тази юбилейна година композиторът завърши и своя Концерт за тромбон и симфоничен оркестър. Имах високата чест да направя премиерата на този концерт на 17 ноември 2023 в зала „България” със Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Симеон Пиронков. Този концерт е трети по ред в каталога на българските тромбонови концерти след двата на Филип Павлов и „Романтичния концерт за тромбон” на Димитър Сагаев, като не броим Концерта за бастромбон на Милко Коларов и забравените и, за съжаление, с неизвестна съдба концерти на големия български тромбонист и тромбонов педагог Петър Попов (1947-1995).

Създаването на Концерта за тромбон и оркестър / Concerto Grande per Trombone e orchestra има дълга и интересна история. През 2007 композиторът написа пиесата „Макам и Юруш” за тромбон и камерен ансамбъл, изпълнена за първи път отново от мен с ансамбъл „Музика Нова” под диригентството на Драгомир Йосифов за участието на състава във фестивала „Yourope Together”. Премиерата се състоя в камерната зала на Филхармонията в Есен, Германия. От тогава датира сътрудничеството ми с този забележителен творец. Пак тогава, през 2007, попитах композитора има ли интерес днес, в новото хилядолетие, към тромбона - инструмент, възникнал в древността и претърпял множество метаморфози в предназначението си. Ето какво ми отговори Драгостинов: „Има интерес. И той е продиктуван от няколко аспекта, най-вече от вглежданeто в съвременни естетически категории. Аз винаги се вглеждам в пространство и време - как да се решат тези проблеми в едно музикално произведение, какви са възможностите на един инструмент, в случая на тромбона. От друга страна, може би най-важен е примерът на приятелство между творец и изпълнител.”

Особено любопитен аспект, залегнал в основата на бъдещия Концерт за тромбон и оркестър, е първата част „Макам” (Moderato Assai), за която Драгостинов споделя: “Тук са използвани специфични звукови структури, характерни за арабската музика и Ориента, проникнали и в българската музикална традиция преди столетия, по времето на Отоманската инвазия. Думата „макам“ в арабския език съдържа над 20 значения. Освен мелодия, „макам“ е огромна територия на култури, простираща се от Западна Африка и Югозападна Азия чак до границата на великия коралов риф пред Австралия. В това понятие виждам най-вече единност на културни слоеве, които, взаимно оплождайки се и смесвайки се с християнски и източноазиатски култури във времето, крият древни тайни в своята многоликост - една от „новинките“ за бъдещето на съвременната музика. В буквената конструкция „макам“ откривам колосална енергия, тъй като думата - отпред назад и отзад напред - се чете по един и същи начин.” И продължава: “Търсех какво би следвало да прозвучи след космическото съзидателно напрежение на първата част „Макам”. Така ми хрумна идеята да нарека втората част „Юруш” (Poco Allegretto) -  стремително отприщване на звука, което носи в себе си осмислена, съзидателна енергия, като своеобразен вектор в посока, напред и нагоре.”   

Години по-късно той реши да прибави още една част към пиесата „Макам и Юруш”, която нарече “Космически маратон” (Quazi Senza Tempo) и описа като “финално обобщение на експонирания в трите части тематичен материал – пъстра звукова палитра, в която – в перманентния стремглав диалог между оркестъра и солиста – доминира оптимизмът." И така, след като разви оркестрацията до голям симфоничен оркестър, Драгостинов създаде един истински концерт за тромбон. Защото най-важната причина за интереса на композиторите към инструмента безспорно е връзката изпълнител - композитор. За тази връзка гостът ни в "Истории за брас" отбелязва: „Решава някой: сега ще напиша един концерт за тромбон. Ако той напише този концерт в теситурата на тромбона, “изчуквайки” нотите на пианото, това не е концерт за тромбон. Разбира се, съобразено с възможностите на инструмента, с това, че аз винаги съм бил скептик по отношение на приказки като “тромбон не може да свири легато”. Напротив, тромбонът свири прекрасно легато и то е тромбоново легато. И когато се изсвири, то не е кларинетно легато. Но тромбонът може да прави прекрасно легато. И когато един изпълнител го прави както той го чувства, този инструмент има всичките свои качества, както и всички останали инструменти.”

Драгостинов е от композиторите, които изследват в детайли инструмента, преди да сътворят музика за него. Както вече споменах, той прави това в тесен контакт с изпълнителя като се опитва да го накара да „извади” нещо от инструмента, което никой друг композитор не се е сетил да напише: „Но писането на една съвременна музика не трябва да бъде самоцелно, търсенето на едни или други прийоми трябва да бъде паралелно. Класическият нюанс и темброва окраска трябва да вървят паралелно с “новинките”, които предлага инструментът. А те са няколко: първо - инструменталистът да владее инструмента си перфектно, второ - непрестанното усъвършенстване на инструмента, трето - да се възбуди интереса на композитора към инструмента в цялост, но без той да “малтретира” изпълнителя.”

От своя страна признавам, че съм благодарен на всеки композитор, решил да се докосне до тромбона. Сътрудничеството с композиторите е задължение на всеки изпълнител на нова музика. Българската музика трябва да бъде важна част от репертоара на всеки български музикант. Колкото пъти съм свирил българска музика в чужбина, винаги съм печелил много от това. Печелил съм най-вече възхищението на колегите и публиката от нашата музика – емоционална, професионално написана, съдържателна и с ясен смисъл. В тази връзка Драгостинов казва: „Да си представим, че ще направим един квартет от тромбони и тези музиканти ще правят всичко друго: ще духат, ще разглобяват инструментите, ще издават някакви странни звуци, ще чукат по корпуса на тромбона, само и само да не свирят. И това би могло да бъде, но, когато този тип експерименталност е прекален, се губи красотата, нежността, яркостта. При тромбона има две безкрайно красиви неща: мощният инструмент и невероятно нежният инструмент. Тромбонът е с качествата на нежна милувка.”

Макар и ексцентричен в изразните си средства, Стефан Драгостинов цени красотата и възможностите на тромбона: „Тромбонът може всичко. Практически всички инструменти могат всичко на базата на възможностите на изпълнителите. Въпросът е какво могат инструментите в ръцете на своя първомайстор. Индивидуалността на изпълнителя е основното нещо, в което трябва да се вгледа композиторът.” 

Опитвал съм да го провокирам и може би най-голямата ми провокация към него беше да му кажа, че в новата музика изпълнителят трябва да бъде „съавтор”. И той наистина беше провокиран: „Аз много обичам думата “съавтор”, защото тя носи взаимоотношения. Аз ще кажа и обратната думичка, въпреки през живота си никога не съм държал тромбон, освен в калъф. Можем да приемем, че и другата теза може да бъде вярна - композиторът като “съизпълнител”, като човек, който познава детайлно възможностите, дори да не може да свири на този инструмент. Има една интересна подробност - в това взаимоотношение изпълнител-композитор има няколко възможности. Първата възможност е най-негативната за композитора: когато той “изчуква” на пианото 1208-те тона от неговото произведение или някакво количество тонове, естествено съобразени с теситурата, с това, че тромбонът може да направи тук-таме глисандо, а композиторът знае точно къде между седма и първа позиция. Така той се вмества в общите познания по инструментознание, които притежава,  и написва една пиеса, соната или концерт за тромбон. Творбата може да бъде талантлива като цяло, във форма и с динамика, това да е една хубава пиеса. За мен това не е достатъчно. Композиторът трябва да познава детайлно инструмента. И тук се получава така, че тромбонистът се явява “локомотив” на този композитор. който пък много малко е в час или въобще не е в час, и това не зависи от възможностите на този изпълнител с този инструмент.”

Стефан Драгостинов е първият композитор, който в процеса на сътрудничеството ни искаше да научи всичко за инструмента – произход, разновидности, звукоизвличане, регистри, технически възможности, ефекти, видове сордини и всякакви нововъведения, всичко! При написването на концерта беше спазил всички елементи и нямаше нищо, което да не може да се изсвири. И обяснява това така: „Тръгвайки към изпълнителя, към своята бъдеща програма, композиторът трябва да знае екзистенц минимума. Какво разбирам под “екзистенц минимум”? Аз знам всички възможни глисанди на тромбона. Знам,  че с превключването на квартовата клапа глисандото става до чиста кварта, а не квинта. Не знам защо, но не ме и интересува. Аз знам това, което е важно да се познава. Знам, че педалните тонове изискват огромно напрежение, огромно количество въздух, че изпълнителят не може да се задържи дълго там. Но знам също, че когато педалният тон е опора на нисък тон в друг инструмент, ефектът е колосален. Всички тези знания дойдоха във взаимоотношенията с изпълнителя. Аз си давам сметка, че този пасаж с глисандите в „Макам и Юруш” ти не си го виждал никъде другаде. Това е откривателство. Както е откривателство, че два тромбона могат да направят непрекъснато низходящо глисандо от до на втора до до на малка октава. Това не е правено.”

Концертът за тромбон и оркестър на Стефан Драгостинов е оригинален, виртуозен, прекалено разгърнат и с леко преувеличена дължина. Споделих с композитора желанието си да го съкратим, а той помисли и отсече: „Може да ти напиша още една част!” Това е Стефан Драгостинов!

Можете да прочетете това интервю на английски и на нидерландски

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022