Той е млад, влюбен в духовите оркестри музикант. Тромпетист, студент в НМА "Проф. Панчо Владигеров", преподавател по музика, вдъхновен и вдъхновяващ диригент на оркестъра на СУ “Любен Каравелов” в Копривщица. Валентин Петков е новият ни гост в “Истории за брас” със споделени истории за тромпет, съхраняването на музикалните традиции, създадени след Освобождението, и педагогическата система в ученическите оркестри на легендата Добрин Иванов …
Разкажи ни за твоята история като музикант, в която като в копривщенска шевица са вплетени тромпетът и ученическият оркестър в града.
Моята история с медните духови започна през 2009 и е безкрайно тясно свързана с Добрин Иванов - както тогава, така и сега. Той дойде в Копривщица по покана на тогавашния директор на СУ “Любен Каравелов” и сегашен кмет на града г-жа Бойка Дюлгярова. Инициативата за възстановяването на ученическия оркестър беше изцяло нейна. По това време Добрин Иванов дирижираше оркестъра в Елин Пелин, също основан от него. И тъй като патронът на този оркестър Стефан Стефанов е погребан в Копривщица, дълги години на всеки 1 май елинпелинският духов оркестър идваше заедно с техния мажоретен състав. Не си спомням колко години по ред са идвали, защото през 2009 бях в четвърти клас и спомените ми отпреди това са малко неясни. 😉
Та през 2009 г-жа Дюлгярова беше направила предварително проучване за ученически оркестър и я бяха посъветвали да се обърне към Добрин Иванов. И точно на онзи 1 май тя се е срещнала с него след концерта им и - според това, което са ми казвали - той е останал изключително впечатлен. Разбира се, първо се поинтересувал има ли изобщо някаква база за такъв оркестър, някакви инструменти. Оказало се, че единствените налични са едни стари инструменти, дарени от Хаджи Ненчо Палавеев на поне 80, 90 или повече години, които са на склад в училището. И г-н Иванов веднага след концерта дойде да направи една лека проверка, да каже това става, това не става, това има нужда от ремонт. Стигнаха до извода, че добър процент от инструментите стават и ще може да се работи. Това се случи на 1 май 2009.
Добрин Иванов дойде на 9 или 10 юни - никога няма да забравя този ден - заедно с неговия екип, в който бяха внукът му Добрин Иванов Младши, Иван Минев, който беше флейтист и отговаряше за дървените духови, и Виктория Христова - корнистка, която тогава може би е била малко по-малка от мен сега. Около 20-годишна. И с един човек - майстор на инструменти. Отделиха му едно помещение в училището за работилничка. Предварително бяха обявили, че ще има нещо като конкурс за ученически оркестър и който иска да дойде и да види за какво ще става въпрос. Събрахме се долу в кабинета по музика всичките деца…
Сигурно е вълнуващо да го разказваш, защото сега това е твоят кабинет.
Да, така е. Та в този кабинет той застана пред нас и проведе нещо като изпит, който представляваше ритмическа фигура, различен модел, който всяко дете трябваше да повтори пляскайки с ръце и да изпее няколко такта от “Зайченцето бяло”. И това беше. Междувременно майсторът беше започнал да подготвя инструменти, а Добрин Иванов още по време на изпита ни “сортираше” - гледаше разни специфични неща. Аз бях един от последните. Още като чух, че ще има оркестър, бях заявил на майка ми, че искам да свиря или на голям барабан, или на тромпет. Когато дойде моят ред, Добрин Иванов дойде при мен и ме погледна с един такъв много светъл поглед, който ще винаги ще помня. И ми даде някакъв ритъм, доста по-сложен от на другите. Аз го повторих моментално и явно го изненадах приятно. Избра да свиря на флигорна. Но аз пък исках тромпет. И нямах никаква представа, че това всъщност е вид тромпет. И така оркестърът започна само с флигорна, баритон, флейта и ударни. Това беше на 9 или 10 юни 2009. Седмица след това Добрин Иванов пристигна отново в Копривщива и се “закотви” при нас за цял месец, за да ни учи. Правеше го по начин, по който аз и днес не мога да си обясня. Опитвам се да правя същото, но въобще не се получава така, не постигам този изглеждащ по детски елементарен начин, по който той успяваше да обяснява. Разбира се, той имаше толкова опит зад гърба си …
Изпълнено с много светлина и желание начало!
Да. Наистина само начало. Цяло лято се занимавахме с амбициозната цел на 15 септември да бъде първата изява на възродения ученически оркестър.
Колко време е било минало от закриването му?
Може би 50-60 години. Защото тогава, през 2009, в първата година на оркестъра за него разбраха доайени, които са свирили в последната духова музика на Копривщица и които в онзи момент бяха на около 80 години - вече не са сред нас. Един от тях беше дядо Гило Келчев… светла му памет. За 15 септември ние успяхме да подготвим 3 или 4 марша, с които открихме учебната година 2009 / 2010. В оркестъра свирехме на баритон, флигорна и флейта, а внукът на г-н Иванов свиреше на туба. След началото на учебната година и първата ни изява вече имаше по-голям интерес от децата, защото имаше видим резултат. Започнаха да прииждат, да питат.
Вероятно интересът е бил и от родителите им. Възстановяването на този оркестър е добро за Копривщица от всякаква гледна точка.
Да, да, така е. Започнахме работата отново с г-н Иванов. Той идваше два пъти седмично и работеше здраво. Много здраво. Всички медни бяха при него. С течение на годините започнаха да се купуват инструменти. Знаех от г-н Иванов, че когато г-жа Дюлгярова е станала директор на училището е искала две неща: да пусне фонтана пред училището и да възстанови училищния оркестър. А самият Добрин Иванов обичаше да създава тромбонисти... Това, което ни издигна на добро ниво като оркестър, беше че на третата - четвъртата година, когато резултатите вече бяха налице, всички бяхме общо взето на една възраст, пораснахме едновременно, учехме се заедно и за всички ни дойде време за изявите: за фестивалите, за турнетата, за пътуванията. Това беше моментът, в който аз бях 9-10 клас, а най-малките да са били 8 клас.
Напълно логично. След толкова време активна, систематична работа е невъзможно да не се стигне до момента, в който резултатът става рязко видим за всички.
Да, така е, точно така. Сега обаче нещата са доста по-различни. Минали са 13 години от началото на оркестъра. И вече е доста по-трудно да се прави програма, защото има хора, които не могат да изсвирят сериозните, трудните класически произведения просто защото са малки. А в същото време когато репетираме репертоара за малките за големите пък става скучно. Това е доста деликатен педагогически момент, с който се сблъсквам и го имам може би от две години. И тук е тънкият момент как диригентът да разпределя задачите така, че да запази вниманието на всички. Това е много трудна задача - от опит го казвам.
Всъщност през 2021 видяхме това в концентриран вид не като проблем, а като задача по време на втората Лятна академия и първия майсторски клас ударни инструменти, в който групата беше от 3 до 8 клас и всички безкрайно много държаха да свирят на заключителния концерт заедно с оркестъра.
Точно така. Да.
И беше чудесно как всички до един бяха на сцената. Радостта им беше толкова истинска, от все сърце. Заслужаваше си всеки миг усилия - твои и на преподавателите.
Няма съмнение.
Проблемът с работата в ансамбъл определено е много сериозен. Невъзможно е да има ансамбъл и още повече оркестър от солисти, от хора, които имат само този тип мислене и са убедени, че той е единственият.
Така е, аз се опитвам да работя точно по системата, която остави в наследство Добрин Иванов, да поставям себе си на последно място само и само да върви напред процесът с малките. А това изисква много труд, нерви, отдаденост и … бачкане. Както г-н Иванов - лека му пръст - я наричаше: черната работа. И тук пак искам за малко да се върна към него. Доколкото знам, в дългата си преподавателска кариера той е създал 16 ученически оркестъра и до ден днешен си остава единствен с такова постижение. Със сигурност над 80% от тях са създадени от нула. И няма нито един, който да не е бил на топ ниво. Той ни разказваше много неща, голяма част от които разбирам чак сега след 4-5 години. И за всичко е бил прав.
Без съмнение Добрин Иванов е имал и огромна дарба да работи с деца. Това не е нещо, на което можеш да се научиш, ако не го носиш в себе си.
Точно така, да, точно така. Той имаше педагогически подход, в който съчетаваше огромния си опит с точно тази дарба. А преди всичко друго първо е бил изключителен тромбонист на световно ниво. Доколкото знам, той е бил и първият български солист тромбонист, който свири в зала “България”. Но може и да греша …
Да поговорим как пое ролята не само на първи тромпет, но и на диригент на оркестъра на СУ “Любен Каравелов”.
Както вече споменах, бях в 4 клас, когато започнах да свиря на флигорна и бях от първите деца в оркестъра. Развивах се доста бързо, бях някак една крачка пред другите. Първите ми лидерски качества започнаха да се забелязват от г-н Иванов още като бях 5-6 клас, когато започнах да помагам на другите деца в оркестъра, които също свиреха на флигорни. Аз обаче все така исках да свиря на тромпет. Един ден познат антиквар от града дойде при баща ми - мисля, че бях 6 или 7 клас - и му каза, че му е изпаднал един тромпет. И татко ме попита: Искаш ли тромпет? Бяха му казали цената: 250 лв. Аз се сепнах: Ама как, не можем да си го позволим … това бяха трудни времена 2008 - 2010. Бях наясно. Но татко ми го взе. Беше куче марка стар инструмент, но аз бях страшно щастлив. На следващата седмица го занесох при г-н Иванов и той страшно ми се накара как смея да взимам такова решение без него. Постепенно се успокои, а аз продължих да свиря на флигорна в оркестъра още около две години, докато г-жа Дюлгярова купи нов тромпет Yamaha - ученически модел. Едва тогава започнах да свиря на тромпет със съгласието на г-н Иванов. В 10-ти клас с оркестъра вече бяхме започнали да ходим по фестивали в България, а обиколихме и по-голямата част от Европа за 3-4 години. Искам да подчертая, че макар че нашето училище не е музикално и оркестърът не е основен приоритет, г-жа Дюлгярова намираше начин да се развиваме, да участваме в концерти, да пътуваме. И държа да кажа, че до ден днешен нито едно дете от оркестъра не е платило нито една стотинка за абсолютно нищо. Много е важно да се знае. Нито за инструменти, нито за поддръжката им, униформи, пътувания. Всичко се поема от училището, от неговия строго разпределен бюджет.
Това е забележителен пример за дългосрочна политика в сферата на образованието, на музиката, на културата като цяло. Амбициозната визия за ролята на ученическия оркестър и значението му както за училището, така и за града на директор, който вече не е на този пост, но продължава да развива своите идеи. Толкова рядко се случва …
Така е. Да. Важно е за всички ни да го кажем. А що се отнася до мен в двойната ми роля на тромпетист и диригент, аз и една съученичка на барабани бяхме първите абитуриенти на оркестъра. И след това всеки пое по пътя си. Аз бях първият, който избра професионалния път като кандидатствах в НМА. Това беше през 2018 - предпоследната година, в която г-н Иванов идваше в Копривщица. Той беше вече на 87 години! И въпреки това продължаваше да пътува с влака, за да ни учи на инструменти и да работи с оркестъра. И ако не беше продължил да идва до толкова късно, до последния си дъх така, че аз постепенно да мога да се включа, може би нямаше да успеем да задържим съществуването на оркестъра. Поглеждам назад и си спомням как той ни казваше: “Помагайте ми!” когато искаше по-големите да се подкрепят по-малките. Но едва сега започвам да разбирам какво влагаше в тези думи. Защото и аз сега започвам да казвам на по-големите: “Помагайте ми!”. За сам човек е изключително трудно да постигне резултати. Зад всеки концерт стои огромен труд, който много често е подценяван. Ако си инструменталист и готвиш солов концерт, ти най-вече подготвяш сам себе си. Но когато отговаряш за духов оркестър (а и за всеки оркестър), ти отговаряш всеки един от тези хора да знае всичко необходимо, а не само ти да ги знаеш.
Да поговорим за Лятната академия за брас ансамбли и ударни инструменти.
Историята й започва може би през 2014, когато г-н Иванов беше поканил проф. Карафезлиев да дойде при нас да види оркестъра и да поеме обучението на тромбонистите, които бяха тогава 11 клас, за кандидатстване в НМА. И така СУ “Любен Каравелов” се свърза полека - лека с Академията. А аз всяка седмица се прибирах в Копривщица, правех репетиции с оркестъра, дирижирах, изисквах, обучавах децата, правехме репертоар. Другите момчета, които влезнаха след мен в Академията, не направиха това и лека-полека започнаха да се откъсват от оркестъра. И така останах аз и поех оркестъра. Това стана окончателно през 2019, ако не греша.
И така стигаме до Лятната академия. Тя бе създадена благодарение на проф. Карафезлиев, който пък беше научил за оркестъра благодарение на Добрин Иванов. Целта й от наша гледна точка беше стимулиране на децата да изберат професионално развитие като музиканти. Аз имам своите лични наблюдения, но знам и как я виждат учениците. Разбира се, винаги има хора, които не разбират какъв е смисълът на тази Академия, но благодарение на мен успяват да схванат идеята. Това се прави изключително в полза на децата. Идват различни преподаватели за все повече инструменти. И, което е много важно, идват и други деца. От цяла България. Аз се надявам, че с всяка следваща година ще идват все повече деца. Създава се една общност, която децата не могат да намерят никъде другаде. Хармония между учениците от музикалните училища и децата от оркестъра. Те взаимно се поощряват, мотивират, свирят по 12 и повече часа на ден заедно. Това е мотивация за цяла година напред. Това е вдъхновението, от което всички имаме нужда …
Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА"
17 ноември, 2024