Проф. Красимир Тасков завършва БДК (НМА “Проф. П. Владигеров”) с пиано при проф. Джулия Ганева и проф. Константин Ганев и композиция при проф. П. Стоянов. Посещава курсовете по композиция на Тон де Леув и Тео Льовенди в Нидерландия и на Анатол Виеру в Румъния. От 1999 е ръководител на катедрата по композиция в Теоретичния факултет, а от 2002 насам е професор по композиция в НМА. Автор е на произведения за симфоничен и камерен оркестър; солови и хорови песни, творби за пиано, за различни състави и др. През 1984 неговите “Архаични картини” за пиано са включени в списъка на препоръчаните творби от Международната трибуна на композиторите ЮНЕСКО в Париж. Носител е на награди от композиционния конкурс в Токио за пиесите “Фантазия” 1991, “Триптих за две пиана” 1995, “Взаимност” 1999 и “Дитирамби” 2002, както и на Първа награда от конкурса “Рапсодия в 7/8” за Концерт за кларинет и оркестър през 2002. Музиката му звучи в Германия, Япония, Франция, Италия, Русия. През 2003 пиесата “Преображение” II за две пиана е номинирана и изпълнена на World Music Day в Словения. Негови произведения са издавани в България, Франция, Русия…Проф. Тасков има забележителна кариера и като концертиращ пианист със стотици солови и камерни концерти в страната и чужбина. Носител е на национални и международни награди от конкурси по пиано в Сантандер, Испания 1978, “П. И. Чайковски” в Москва 1978 и др... И в цялата тази бляскава кариера тъничка червена нишка свързва сърцето му с духовите и,  в частност, с медните духови инструменти. И особено с тромбона. Това ни вдъхнови да го поканим като гост в нашите “Истории за брас”. Един вълнуващ разговор за трансформацията на музикалната тъкан в композицията, за усещането за пространство в звука на медните духови, за ефектната комбинация от тромбон и орган и още много неща … 

Разкажете ни за момента, в който решихте да сътворите за първи път пиеса за медни духови.
Моят интерес към брас инструментите е от преди доста време. Имам един интересен спомен от 1993, когато получих в пощата си едно писмо, което даже и не прочетох веднага. Но се оказа, че е от Франция от издателство Billaudot - доста известно парижко издателство. В писмото ме питаха дали мога да напиша пиеса за тромбон и пиано, която да бъде включена в техен сборник с международно участие заедно с колеги от Франция и Норвегия. Вероятно са имали наблюдения от участието ми в конкурси като композитор с пиеси за духови инструменти като, например, концертът ми за обой в две части - това е рядкост и за българската музика и не само за нея - през 1993 - 1994 (тогава е и написан) беше изпълнен от много добър обоист, който сега е в чужбина - за съжаление, името му ми убягва в момента. А парижката покана за пиеса за тромбон и пиано ме инспирира да започна да работя в тази посока. Както видях впоследствие, моята пиеса “Остинато” беше сякаш най-атрактивната, най-наситената в този сборник. Тя пък ме инспирира да напиша още две пиеси и така се появи цикълът “Три контраста за тромбон и пиано” - наистина контрастни, много различни дори като маниер, като начин на композиране.

Доколкото разбирам, интересът Ви към духовите инструменти е постоянен и датира от доста отдавна. 
Така е. Връщам се още малко назад по повод духовите инструменти. Дипломната ми работа като композитор през 1986 или 1987 беше първият ми концерт за кларинет с изпълнител Росен Идеалов, който е от най-ревностните изпълнители изобщо на българска и съвременна музика у нас с огромен репертоар. А вторият ми концерт за кларинет беше премиран като Първа награда на конкурса "7/8” и изпълнен от Илиян Илиев - известен кларинетист, който е в САЩ или Япония в момента. Така, че интересът ми към духовите е траен. Спомням си за една соната за тромпет и пиано, една част от която беше публикувана в сборник и беше изпълнена блестящо от Атанас Дюлгеров и Велислава Георгиева преди много години. И се сещам за една трио сонатина, която ту се появява, ту изчезва из архива - беше за тромпет, пиано и още един инструмент, който ми убягва в момента. Там тромпетът беше много атрактивен, Петър Добринов беше изпълнител приживе. Изобщо много спомени се натрупват.

Тромбонът в известен смисъл е следствие, но е може би най-важното за мен, защото започнах да се развивам в тази посока като тромбонов автор. Този цикъл “Контрасти” беше последван от една транскрипция, даже по-скоро бих я нарекъл ремикс за тромбон и пиано на две мои доста ранни пиеси “Импресия” и “Танц” за четири ръце - много изпълнявана пиеса в този й вариант. Междувременно направих и “Пейзажи за душата” за тромбон и орган, много интересна комбинация. Пиесата е изпълнена от Атанас Карафезлиев и Янко Маринов и също така е издадена. Въобще мога да кажа, че имам щастлива съдба с тези произведения за тромбон.

Най-новото пък, което вече почти мога да издам, защото е включено в предстоящия преглед “Нова българска музика” през есента, е “Интрада” и “Танцувална фугета” за четири тромбона - един рядък състав поне за България. Доколкото знам, това е използван състав особено в групите на големите оркестри в чужбина. 4 тромбона, 4 еднакви тембъра, но в различни положения пространствено и тиситурно. Това отново са две много контрастни пиеси, фугетата е в противовес на “Интрада”, която е с по-масивна, по-пространствена звучност. Идеята ми - засега само идея - е в бъдеще да бъде разширена може би за брас квартет или квинтет, като ще добавя тромпети като инструменти с по-високи звучности.

От думите Ви разбирам, че всъщност пресътворявате една и съща музика за различни инструменти с различна звучност и особености.
Точно така. Именно “Импресията” (в случая) за тромбон, която смятам за много сполучлива, всъщност е на базата на една песен, която направих през 1976 още като студент. С много красив текст, изпълнявана е, но не чак толкова много. След това я направих за виолончело, а след доста време реших, че тромбонът ще бъде доста подходящ като звук. Този инструмент винаги ме свързва с някаква идея за пространственост, със специфична атмосфера. А що се отнася до “Импресия” и “Танц” това са две доста по-кратки пиеси спрямо тези в “Три контраста”. А и са доста по-достъпни за изпълнение от тромбонистите.

Като идвах насам за интервюто си мислех, че всъщност тромбонът чрез самата му конструкция и звукоизвличане е проводник на душата, чрез този механизъм той може би най-директно е свързан с душата на изпълнителя. Само пеенето, вокалът е нещо подобно. Всичко друго е опосредствено, чрез други механизми. Но точно тромбонът - самото му разположение, самото му звучене като обем, като обертон - явно в историята на музиката това е една от “улучените” сфери на музикално произвеждане. Не случайно в съвременната музика в случая, както и в бароковата - в романтичната не толкова като солистичен инструмент - най-много са творбите за този инструмент. А най-малко са за валдхорна - може би защото това е деликатен, фин инструмент и композиторите не винаги са склонни да се втурнат да правят нещо по-смело в техническо решение. 

Какво бихте ни разказал за Вашата творба за тромбон и орган?
Не случайно съм написал “Пейзажи на душата” за тромбон и орган като свързвам тази звукова комбинация именно с поетичната идея, която споменах по-горе. Идеята за тези пейзажи дойде от стихосбирката на един наистина гениален, сравнително рано починал наш поет Иван Методиев с неговите “Нава” стихове - кратки, но невероятни като концентрация. Тромбонът доста пряко ни въвежда в една различна атмосфера, в други измерения на мисълта, на усещането. Пренася ни в друга реалност, друга действителност, паралелно съществуваща около нас.

Начинът, по който говорите за тромбона, сякаш показва, че този инструмент заема специално място в душата Ви не само като композитор.
Да, така е. Няма съмнение, че разговорите с моя скъп тъст Мано Ралев - дългогодишен преподавател в бургаското Музикално училище и първи тромбон в Бургаската филхармония - инспирираха моя интерес към тромбона. Мано Ралев беше изключителен майстор на инструмента, на мисленето в тази посока. В разговорите ни за музиката, за тромбона като оркестров инструмент специално, а и не само, ми даде богата информация и ме доближи максимално до този инструмент. Разбира се, надявам се, че това не е пределът на моята композиционна насоченост към тромбона. След като моят скъп колега Филип Павлов има два концерта, смятам, че мога и аз да се опитам поне с един да дам своята дума в тази насока, но това ще покаже бъдещето. Мисля, че имам и друг подходящ материал … 

Разкажете ни малко повече за трансформацията на музикалния материал и начините, по които пиесите Ви зазвучават в изпълнение на различни инструменти.
Всъщност Трите контраста за тромбон и пиано е един доста интересен пример в това отношение. След първата версия направих “Остинато”-то за съвсем различен състав медни - бигбенд с 12 брас инструмента и пиано. Получи се една от най-ценните и атрактивни пиеси от направените от мен за медни инструменти. Там, разбира се, композиционната форма и оркестрацията е съвсем друго решение. Не е копирана версия, разгърната е по съвсем друг начин. 

А пък трите контраста се превърнаха в Три контраста за тенор саксофон като третата част не е “Остинато”, а е “Игра”. Първата пиеса “Ивокация” се запази, втората - “Крипта” - се разшири с по-различно послание - с близка до тромбоновата звучност, но с друга насоченост... Но в началото си остава “Остинато”-то и онова загадъчно мъничко писмо от Франция лятно време, на което дори не обърнах внимание веднага и стоя няколко дни неотворено. Тогава пускаха такива писма. Сега - само сметки. 🙂 

Вие имате много симфонична музика. Как виждате мястото на групата на медните духови в нея? 
В продължение на разговора досега, дори и симфоничните ми творби са инспирирани от възможността в по-голяма степен да приложа тези брас инструменти като секция.

Много Вагнерово ми звучи. Прекрасно! 
Да, това, което звучи в кулминационни моменти в медните, ми е дало основание да започна да пиша симфонична музика. Просто усещам браса. И ударните също, но най-вече медните като възможно най-важни инструменти. Защото в съвременната музика се забелязва една тенденция за приоритет на духовите инструменти, а след това са струнните. Т.е. струнните вече не са в този план като в Романтизма или пък в Класиката. Приоритет се дава на духовите, на ударните инструменти. Примерно, при Панчо Владигеров и двете линии са силно развити, но въпреки всичко той следва романтичната тенденция щрайхът да е приоритет с дългите мелодични линии и т.н. 

Една от творбите ми, в които доста е засегнат брасът, е “Преображение” I. Имам общо 4 творби с това име като четвъртата вече е за сравнително голям оркестър, където наистина има много медни инструменти. Та първото “Преображение” е за 14 инструмента, където липсват само пиано и арфа. Всички останали инструменти ги има по един, особено представителите на духовите и на медните духови. Това е творба, която ми беше подсказана, дори поръчана навремето от Камен Големинов за изпълнение във Франция. Изпълнена беше там и след това в България. Има я и записана в невероятно изпълнение на Словенската филхармония - голям състав с диригент Марко Летоня. Наистина много ценно изпълнение, защото чух възможностите на всички тези инструменти пределно в тази творба, която е трудна за изпълнение. Радвам се на изпълненията й в чужбина, но бих искал да са повече тук. И така …

Друг много ценен спомен за мен е Голямата награда “Земята и хората” точно за Три контраста за тромбон и пиано в изпълнение на Красимир Стефанов - факт, който подсказва, че в тази творба има наистина много възможности за изява на изпълнителите. Доколкото знам, тя е изпълнявана и от британския тромбонист Джон Кени. Много спомени се връщат. Но в момента съм на брас вълна за 4 тромбона с “Интрада” и “Танцувална фугета”.

Да поговорим за композиционните форми и спецификите на процеса на създаването на творба, в която има и някакви характерни, лесно разпознаваеми български елементи …
Тромбоновата музика е много подходяща за фолклорни елементи, за характерни ритми. Всъщност в “Танца” те са много изявени: тези ритми с тази острота, акцентировка, звучене много се доближават до исконно българското усещане за ритъм. А “Импресията” по-скоро е инспирирана от красотите на България музика като пространственост и интонационни връзки. Така, че точно тази творба е доста близка до българския национален стил, традициите. И тя е посветена на Димитър Момчилов. А той беше така развълнуван да я получи и да я даде за изпълнение на свои възпитаници.

Думите Ви ми напомнят за темата, която засегнахме в интервюто с проф. Филип Павлов доколко българските ритми, българските интонации, взаимствани от фолклора ни, могат да бъдат някакъв вид неотменна идентификация на всеки български композитор. Необходимо ли е задължително да се влагат такива елементи в съвременната музика, за да се разпознава тя като българска, или това да става само когато композиторът е почувствал вътрешна необходимост, а не да се търси модел …
Да, това е интересна тема. При мен има доста широк спектър на български интонации и интонационно изграждане - така е и в “Импресията”, така е и в “Пейзажи на душата”. Това е решение на авторите, но специално за медните българските елементи като ритми и интонации са много подходящи и дават чудесна насока. Но, слушайки друга световна съвременна музика, виждам и много общи черти - примерно, глисандирането като такова го чуваме при много автори, оформено по различен начин. Също така диафонията, която аз доста използвам от години по свой начин, я виждам в много произведения от корейски, от японски автори, усетена по различен начин - някъде по-органично както е при нас, другаде по-конструктивно, но така или иначе съществува като начин на изразяване особено в духовите инструменти, но и в щрайха - както е, например, в музиката на Лютославски и школата около него.

Композиторът трябва да е разпознаваем не само като български, но и като световно усещане, като усет за музика. Тази национална стесненост не е от полза, тя би могла да бъде само базата, която да даде отправна точка. Самият аз изпробвам различни начини и най-универсалният, който прилагам, е най-близо до усещането на другите музиканти по света, които имат вече изградени свои модели на мислене. Хубаво е и ние да се адаптираме под някаква форма, а и те, слушайки наша музика, да разберат другия вид, другия начин на предаване на индивидуално мислене. Нещата са преплетени особено в съвременния свят и всъщност най-важното е да се намери индивидуалния подход, индивидуалното решение и творческа реализация на това, което искаш да кажеш. Вече отшумя времето на така наречените школи, които работят по определен модел или система. Системите вече изчезнаха в този си вид, който познавахме преди. По-скоро има индивидуални системи и решения - къде успешни, къде не чак толкова - но това може би зависи от таланта на автора и неговата информираност. Нещата на този етап вече са по-сложни. А и доста гении са минали през музиката, така че всеки трябва да намери своята ниша в днешни времена ...  

И като споменахте информираността, разкажете ни за Вашата редакция на Нулевия концерт на Менделсон.
Да, това е концерт за пиано и оркестър, който изпълнявам с удоволствие в редакцията, която съм направил. Нулев, защото предхожда достатъчно известните Първи и Втори концерт. Младежки концерт, Менделсон го е писал, когато е бил на 13 години. Аз го редактирах от запазения автограф - достъпен е в интернет. После разбрах, че има някакво издание, но така или иначе съм го “пипнал” като ноти и съм го изпълнил, всичко е направено. Извадих го, съставих го като текст, даже видях някои малки грешчици в другите издания впоследствие, защото трудно се вади нотен текст от автограф. Това е тънка работа, а почеркът на Менделсон тогава е почти детски. Така, че го направих в моя редакция и съм първият и единственият пианист у нас, който го е изпълнявал. Иначе има други пианисти и има записи на виртуозни изпълнения, защото самият концерт е доста виртуозен. Менделсон е бил само на 13 - една от първите му работи. Дори и Моцарт няма такива произведения на тази възраст - 35 минути концерт за пиано и щрайх. Всъщност това е и единственият романтичен концерт от 19 век за такъв състав… 

И в заключение можем ли да разкрием някаква малка тайна за предстоящата премиера на прегледа “Нова българска музика” през есента на Вашите “Интрада” и “Танцувална фуга” за 4 тромбона?
Тайната е, че всичко започна от една пиеса за пиано: “Интрада”, която бях посветил на Ростислав Йовчев, а сега е в негова памет и носи един особен характер, с особени камбанни, пространствени усещания, в някакво безвремие. След това направих още една редакция за квартет с кларинет, бас кларинет, арфа и пиано. Но мисля, че редакцията за 4 тромбона най-добре и най-точно пресъздава творческия материал. А какво се е получило ще чуем скоро...

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява с подкрепата на
Национален фонд "Култура"