Духовите оркестри са неотделима част от историята на професионалната музика у нас. Чували сме и сме казвали тази фраза стотици пъти, но сякаш постепенно от паметта ни изчезват личностите, които са създали и превърнали тези оркестри в еталон за висок професионализъм във всяко отношение. Затова от ключово значение е да съхраним спомените за отминаващите безвъзвратно златни времена именно през погледа на малцината музиканти, които все още са сред нас. Специалният ни гост в “Истории за брас” е Доцо Вътков - легендарен, емблематичен диригент и художествен ръководител на духови оркестри през втората половина на 20 век. Едва ли има колега от по-зрелите поколения, който не разпознава това име. Освен диригент, Вътков е и инструменталист, за когото няма тайни в свиренето на бас, басфлигорна и валдхорна. Основоположник е на школата по ударни инструменти в Музикалното училище в Плевен. Сред неговите първи ученици са проф. Живка Личева и легендарният плевенски преподавател Симеон Серафимов. През февруари 2023 Вътков навърши 88. В интервюто му за “Истории за брас” се връщаме назад във времето от 30-те години на 20 век до началото на 21. Вижте картината, която той разгърна пред очите ни! 

НАЧАЛОТО
Роден съм там, където е най-доброто място за духови оркестри: в Северозападна България. Познавах Дико Илиев от много отдавна, също и Андрей Врачански. Времето, в което се ориентирах към музиката, беше непонятно за сегашните хора, защото никъде не звучеше музика. Това е далечната 1935-40 година, когато в селото, в което съм роден (Брегаре, Оряховска околия - б.а.), музика можеше да се чуе само в църквата, в училищния хор и събота и неделя, когато свиреше селската духова музика. Нямаше ток, нямаше грамофони, нямаше радио, нито телевизия. Но във всяко село имаше поне една “музика” - така ги наричаха, ако не и две, и те не бяха малки. Тези духови състави изпълняваха предимно хорà и музика за ритуали и забавление - от погребения до сватби. Обикновено излизаха в събота и неделя и дори да нямаше повод за веселба те просто свиреха за хората, които се хващаха на хорото - това беше мястото за контакт между младите. В тези детски години аз свирех на цигулка, но още на 8 години, слушайки духовата музика, си харесах един инструмент, който имаше много мек тон: басфлигорна. Когато станах гимназист пожелах да свиря на този инструмент. И понеже басистите тогава бяха много дефицитни, аз свирех и на бас и го ползвах за отсъствия от училище. Защото когато училищната музика отидеше да посреща някой велможа не можеше без бас, освобождаваха ме от часовете и отивах с презраменния бас. Така че още от 13-годишен вече бях свързан с духовата музика. Това бе и началото на живота ми в духовите оркестри, които по-нататък се оказаха и моя съдба.

Нататък следваха по-големи ученически духови оркестри. В този, в който започнах да свиря в гимназията, бяхме 42 човека и свирехме абсолютно всичко. От нашата паралелка 7 души следвахме в Консерваторията. Представете си: 7 души от една немузикална паралелка, включително композиторът Николай Арабаджиев-Фучо. Преди това обаче завърших и Учителския институт в Плевен. Не беше лесно да постигнем това - аз нямах право да уча висше образование, защото баща ми е бил във Белене, а Фучо пък заради унгарските събития 1956 го бяха изключили и той така и не завърши Консерваторията... Започнах да работя веднага след завършване на Учителския институт. Моят оркестър в училището също беше от около 40 човека. Това бяха големи оркестри, репертоарът беше основно от руски нотни издания, които ни даваха. Свирехме и по-сериозни произведения, като например увертюрата „Копринената стълба” на Росини. Отношението към духовия оркестър беше много сериозно, а тогава - както се знае - всяко училище имаше свой духов оркестър. 

ВТОРАТА ПОЛОВИНА на 20 век
60-те години бяха началото на истински бум в създаването на градските духови оркестри. Дотогава имаше Софийски духов оркестър, създаден през 1951. През същата година е основан и първият професионален духов оркестър в Димитровград - той пък като образец за социалистически град. Това бяха първите два професионални духови оркестри в България, а през 60-те години вече почти всеки окръжен град се сдоби с професионален духов оркестър. Това бяха оркестри със смесено предназначение - за ритуали и за концерти. Те заместваха военните духови оркестри, които по това време намаляха или станаха малобройни (до 13 души) и не можеха да изпълняват сериозни музикални произведения. Където нямаше военни оркестри, градските изпълняваха и техните представителни функции и, разбира се, поне два концерта всяка седмица - в средата и в края на седмицата. 

Гражданските духови оркестри бяха предназначени, както казах, предимно да изнасят концерти и да участват в ритуалите по различни поводи в градовете. Но имаше и такива оркестри, които бяха само с концертни функции. Такъв беше Софийския духов оркестър, който по едно време нарастна на около 100 души - един много сериозен състав. Другите два оркестъра, които също бяха предимно концертни, бяха на Строителни войски и на Транспортни войски с диригент Христо Тонев. Тук като диригент на оркестъра на Строителни войски трябва да призная, че свирехме маршове само доколкото ни бяха нужни за строевата част на войниците, а иначе не можехме да ги изсвирим като истински военен оркестър. Оркестърът, който ръководех, беше предимно от много добри музиканти, повечето от които бяха завършили Консерватория, и едно попълнение от 12 войника, които избирахме в конкурс между 30-40 кандидати, защото не може да се направи хубав хляб, ако тестото не е хубаво. С тези добри музиканти имахме доста добри постижения.

НАЦИОНАЛНИТЕ ПРЕГЛЕДИ на духовите оркестри
През 60-те години се появи и идеята на Съюза на музикалните дейци да се направят прегледи на тези духови оркестри. Това беше и сериозен стимул да се повиши качеството. На тези прегледи те се събираха, обменяше се опит. Първият преглед беше през 1966, до 1989 имаше общо 5 на различни места в страната. Бяха истински празници на духовата музика. В някои от тях имаше класиране, имаше авторитетна комисия от професори от Консерваторията и диригенти. Но след 1989 това замря. Промяната се усети навсякъде - някъде добре, някъде не съвсем, финансирането стана на друга основа и някои от тези оркестри започнаха да линеят. След 1989 имаше още два такива прегледа: единият беше в Севлиево, където имаше и класиране и участваха над 20 оркестъра - почти всички съществуващи в онзи момент. Другият, последният се състоя през 2007 в Димитровград по моя инициатива - бях диригент на градския оркестър там. Там дойдоха 21 състава. В продължение на два дни изнасяха концерти. Изпълнявахме и няколко произведения в сборен оркестър за двете вечери. И това беше... По-нататък, както казах, оркестрите започнаха да линеят. Много от тях преминаха почти на друг жанр, станаха едва ли не биг бендове, което не беше толкова лошо, защото запознавахме хората и с този вид музика. 

Как избирахте пиесите, които включвате в програмите на оркестрите?
Едва ли има друг такъв поливалентен състав както духовия оркестър. Той може да свири абсолютно всичко - като започнем от ритуали и маршове през хорà и танцова музика, да не говорим за увертюри, пък да не говорим и за произведения, писани за духов оркестър, части от симфонии. Има и оркестрации, които могат да променят изцяло звученето на творбата. Бях решил за един мой рожден ден да направя оркестрация на част от някоя Бетовенова симфония. Изслушах 9-те симфонии и си направих подарък с четвърта част на 7 симфония, която смятам, че се е „утепала” за духов оркестър, беше страхотно. Има оркестрации също на Шуберт “Недовършената” и на други.

Някои произведения, разбира се, не стават, те са мислени за друг състав, но много могат да се адаптират много сполучливо за духов оркестър. На едно от тържествата по случай годишнина на Ансамбъла на строителни войски поканих Райна Кабаиванска, която е започнала кариерата си от Ансамбъла, да участва в нашия концерт в зала 1 на НДК. Разговаряйки с нея аз я питах какво би изпяла без да уточнявам, че оркестърът е духов. Поех един риск, който може би щеше да ми струва скъпо, но тъй или иначе понеже тя прекрасно пее Пучини се разбрахме да изпее арията на Тоска. Идва на репетиция в НДК, посрещам я и когато отива към оркестъра тя забелязва, че е духов оркестър. Спря се за момент и каза: „Ама това е духов оркестър”, но аз я помолих да опитаме. Само веднъж изпя арията, поклони се на оркестъра и след това каза: „Знаете ли, така звучи по-драматично.” Казвам това като пример, че когато духовият оркестър е добър, когато аранжиментът е подходящ, направен от компетентни оркестратори, той може понякога да свърши и по-добра работа от оригиналите. Духовият оркестър може наистина всичко, макар и не стопроцентово. 

Защо духовите оркестри у нас имаха такава трагична съдба?
За съдбата на духовите оркестри не ми се говори. Има две причини: Първо – недоброто отношение към тяхната работа и изобщо финансовото положението в страната; второ – липсата на музиканти, има отлив от свиренето на инструменти. Много трудно е да свириш на ден по 2-3 часа. И всеки предпочита готовия продукт, освен това да не говорим за мизерното заплащане на музикантите. За това трябва да се говори, защото децата, които започват да учат инструмента, почти не познават детство, цялото свободно време трябва да отиде (то не свободно, а организирано време) за свирене, ако искат да постигнат нещо. А това не може по друг начин освен със свирене.

Искам да споделя също, че преди няколко месеца в началото на декември 2022 имах късмета да прекарам една седмица в Ню Орлиънс. Там отидох специално за да се потопя в джаза - признавам си, че имам афинитет към джаза като един сериозен жанр в музиката. Исках да видя „люлката на джаза”, мястото, откъдето както някои твърдят е започнал. И наистина имах една неповторима седмица. Навсякъде след 10 часа вечерта по улиците звучи музика, изпълнявана от по един, по двама, по трима музиканти джазмени. Извадих късмет, че точно тогава в един съботен ден се проведе Коледно-новогодишен фестивал с духови оркестри и това, което видях, много ме натъжи. Защото макар, че там 60% са цветнокожи, минаха 6 ученически духови оркестри - апропо, самият град е от 360 000 жители, горе-долу колкото Пловдив, но с агломерацията се събират повече, не се води за милионен град, но на тези 6 ученически оркестъра само ударната им група беше от 20 човека. Пред тях хеликони 6-8, а напред по-малко от 60-80 човека не съм изброил. И това бяха, пак казвам, ученически духови оркестри. Хем се радвах, хем изпитвах тъга като се сетя, че в България едва ли има десетина детско юношески оркестри - най-много да са толкоз от това което напоследък знам. И всичко това в един строй, в маршировка, много стегнато, нещо, което с наши ученици не мога да си представя, че може да ги накараш да минат даже и да не свирят така. Да, бях много доволен, че го видях и същевременно натъжен, защото не можеш да сравниш с това, което е сега у нас. 

Каква беше ситуацията с ученическите духови оркестри у нас в средата на 20 век?
Това, което аз си спомням от средата на миналия век, е че във всяко село в Северозападна България имаше поне една духова музика, поне една. В моето село имаше две – горният и долният край имаха по един оркестър и много често те се надсвирваха. Идваше капелмайстор от Плевен (най-близкия град) и ги обучаваше два пъти в седмицата. Инструментите се закупуваха главно от читалищата. Те се издържаха от земя, която даваха да обработват. А музиките се издържаха главно от читалищна дейност.

Какво бихте споделил за Илия Врачански, който по това време е бил преподавател по тромбон в Плевен?
Илия Врачански е син на композитора Андрей Врачански и баща на композитора Албена Врачанска (вижте интервюто й в “Истории за брас” - б.р.). Илия Врачански беше много амбициозен, избираше си много добри ученици, т.е. музикални. Той имаше една практика и споделяше: „Вземи музикален ученик и го бий да свири и той ще се оправи”. И го закъса горкия, беше шамаросал един ученик. А аз бях председател на Профкомитета. Едва го спасихме от уволнение - чак в София при Павел Матев ходихме да го спасим. Илия ми беше благодарен. По-късно с един сборен оркестър направихме запис на хорàта на баща му, които по нищо не отстъпват на тези на Дико Илиев. Даже ги бъркаха, например „Моята годеница” навсякъде го пише, че е на Дико Илиев, а то е на Андрей Врачански. Даже има нотариално заверено потвърждение от самия Дико Илиев. А грешката е станала така - фелдфебелите като са преписвали нотите и понеже е хубаво хоро, си казали, че това е на Дико Илиев и така останало. А Андрей Врачански беше скромен човек, 16-17 години по-млад от Дико Илиев. На концерти съм свирил негови хорà, той има към 40 хорà.  

Илия Врачански беше и военен музикант, той ме убеди да ида при военните. Назначиха ме след конкурс. Бях в Ансамбъла на Строителни войски от 1973 до закриването му през 1991. След това изкарах доста години в Димитровград като междувременно и 7 години бях диригент на Софийския духов оркестър. В Димитровград поканих Жул Леви за аранжор - в продължение на 7 години работи, беше освободен от Музикалния театър и направи  доста аранжименти за духов оркестър, беше страхотен музикант. А преди Ансамбъла съм дирижирал само ученически оркестри

Публиката на духовите оркестри у нас има ли специфичен профил?
Публиката зависи от репертоара. Затова много от колегите профилираха оркестрите като биг бенд, за да могат да изпълняват музика, с която да привлечем по-младите хора. Освен това солистите са тези, които привличат публиката. В Димитровград например на един концерт изпълнихме „Симфония концертанте” от Моцарт за духов квинтет с Академичния духов квинтет – Георги Спасов, Георги Желязов, Петко Радев, Марин Вълчанов и Владко Григоров. След това те изсвириха по една пиеса като солисти с оркестъра. Беше страхотен концерт.

Как се изгражда обликът на успешния духов оркестър, неговата физиономия?
Може да се каже, че физиономията на духовия оркестър се определя от диригента. Моят наследник в Димитровград Митя Йорданов е джазов музикант, много добър джазов музикант. Като започнахме две години работихме заедно и един ден ми каза „Абе, маршът бил страхотна музика!” Така е, има такива маршове, от които настръхваш направо, всеки жанр си има класически образци.

Как може да се преодолее катастрофалната ситуация с духовите оркестри в момента?
Най-лошото е, че не мога да отговоря оптимистично на този въпрос. Там, където има амбициозни диригенти и където има подкрепа от обществото все още има добри състави, но те се броят на пръстите на едната ръка. Обикновено духовите оркестри в градовете имат подкрепа от духачите от симфоничните състави, където има такива. Чрез тях могат да се комбинират и да направят пълноценни състави. Военните духови оркестри в момента направиха една добра реформа. Преди имаше много оркестри, но по 13 човека, с които нищо не можеше да се изсвири. Сега оркестрите са по-малко, но са с по 30-32 човека. С такъв състав могат да се изпълнят сериозни задачи. Навремето Министерството на културата беше определило бройки за малък, среден и голям състав. Аз съм експериментирал с 32 духачи – в такъв състав може да има всички багри, цялата звукова палитра на един духов оркестър. И когато музикантите са много добри лесно се получава. 

Професионални духови оркестри в другите страни почти няма. Всичките духови оркестри са на самодейни начала. Преди години тук беше един нидерландски оркестър, в който най-малкия оркестрант беше 10-годишен, а най-възрастния - на 72. Бяхме заедно с Кърпаров и Тонев на концерта и Кърпаров отбеляза, че оркестърът има пет тромпета, но не свиреха през цялото време. Защото оркестрацията беше такава. 

В тази връзка искам да кажа, че и оркестрацията за духов оркестър също се разви. Аз съм привърженик на американската система, в която основата на звука се гради върху дървената група и тромпетите се използват като в симфоничния оркестър - само на тези места, където има нужда от такъв звук. Цялата звукова маса е в саксофони, флейти и много, много кларинети. И се радвам, че и с Жул Леви споделяхме точно този начин за аранжиране. В руските оркестрации, които ние заварихме, се разчиташе на флигорни, които водеха цигурковите партии в транскрипции на симфонични произведения. Затова аз не обичах да свиря транскрибции, а ноти, написани специално за духов оркестър. И така трябва да бъде …

П.П. от автора: Сигурен съм, че когато у нас се говори за духови оркестри, не само в моето съзнание, а и в съзнанието на десетки мои колеги винаги първо изплува името на Доцо Вътков. Днес е трудно дори да осъзнаем колко много е дал за тези оркестри у нас и че е посветил целия си живот на това изкуство. Имах честта през 80-те години да бъда войник в оркестъра на Ансамбъла на Строителни войски под негово ръководство. Горд и благодарен съм, че съм бил част от тази елитна школа - школата на Доцо Вътков, школа, през която са минали много от най-големите имена в съвременната българска музика.

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022