Композитор с дълга и успешна кариера, Ангел Котев твори в широк спектър от жанрове: симфонична, вокална, камерна, филмова, детска и електронно-акустична музика. Сред симфоничните му творби особена популярност има Рапсодия No. 1 “Българска Рапсодия” по поръчка от диригента Йънг Хо Пак за Калифорнийския младежкия симфоничен оркестър в САЩ. Специален и красив аспект от творчеството на Котев е балетната музика. Балетът “Бариерата” по повестта на Павел Вежинов е поставен от Маргарита Арнаудова в Балетно студио “Арабеск” през 1983 и е признат за първия български балет на съвременна тема. През 2007 по случай 40-годишния юбилей на “Арабеск” композиторът пише “Прозрението на Камъка” по сюжет, почерпан от скулпторния парк на Густав Вигеланд в Осло, Норвегия. Премиерата на балета е през 2008 с хореографията на Боряна Сечанова и Олеся Пантикина. Сред новите посоки, които поема с творчеството си Ангел Котев, е камерната музика за брас ансамбли. Това е поводът да го поканим в нашите “Истории за брас” в разгара на лятото. Както и една история за тромпет, американски джаз и паралелните светове, в които живеят композиторите …

Как тромпетът се настани толкова дълбоко във Вашето сърце?
Аз имам особен сантимент към тромпета - към този инструмент, към тази звучност, към цялата група медни. Баща ми Петър Котев беше тромпетист. Принадлежеше към едно поколение любители, изпълнени с огромна любов към музиката въобще. Свиреше и народна музика и то изключително сполучливо - нещо, което остана загадка за мен, единственият жанр, в който така и не се пробвах. По онова време джазът, който се създаваше далеч през океана, беше много модерен. Аз бях дете, познавах много от приятелите и колегите на баща ми, които с особен ентусиазъм и желание се обръщаха към този толкова различен жанр. Той ни поднесе друга хармония, друг светоглед, други чувства и усещания. И може би от там бях повлиян особено в по-ранния ми период на развитие като пианист и по-късно като композитор.

Баща ми свиреше великолепно. Тогава имаше едно огромно име в този стил: Хари Джеймс, който е красота неземна на интерпретацията. Такива нюанси може да се зарадва да чуе човек, слушайки този инструмент в ръцете на Джеймс. А тромпетът е инструмент, който повечето хора определят като по-ограничен като възможности в оркестъра или солиращ, недостатъчно виртуозен. Което явно не е така.

Израснах в среда на много музиканти, на по-спокоен, може би по-романтичен живот. Вкъщи се събираха много често колеги на баща ми. И всяко събиране се превръщаше в малък концерт. И се свиреше, и се говореше за музика, и се обменяха мисли и познания дори по отношение на хармонията, на формата. Баща ми беше от най-известните музиканти по онова време. Чаровен, интелигентен човек, който е завършил финанси, но от млади години се е занимавал с музика като любител както повечето музиканти от онова време след Втората световна война. Той е свирил на тромпет още като войник. В много по-късни години, когато му стана трудно да свири по чисто физиологични причини - знаете, тромпетът, а и всички духови инструменти имат своите тежки изисквания - той се преориентира първо към пианото, а след това започна да работи и като акордьор. Това беше в последните 20 - 25 години от живота му. Защо направи това? Защото беше влюбен в музиката, както и аз. И нямаше друга професия освен чисто инструменталното свирене, която да е толкова близо до неговото разбиране, до неговото усещане за музиката. Разбира се, той продължи да има много контакти с пианисти и други музиканти до края на живота си. И бих казал, че си отиде удовлетворен и щастлив от това, че музиката остана не само до последния миг с него, но и че аз поех по същия път. Разбира се, и от много други неща …

Имате ли запазен негов тромпет или може би стари плочи? 
Не, нямам. Но ще разкажа нещо интересно. В един момент вкъщи се появи портретът на Хари Джеймс, на когото баща ми си позволи да пише в онези години. Да водиш кореспонденция с някого в САЩ беше изключителен риск. Но като отговор отвъд океана той получи рамкирана фотография на Хари Джеймс с автограф, сниман с неговия тромпет Bach. Това беше изключителна гордост за баща ми, постижение и радост, от която - слава Богу - не пострада. Майка ми не беше музикант, но не пропускаше спектакъл в Оперетата. Родителите ми имаха много приятели от Операта и Оперетата - бяха част от постоянното присъствие вкъщи.

А как започна Вашият път в музиката?
Бих казал, че моят път беше доста странен. Аз имах “апетит” към други неща. От мен извираше енергия и аз си представях живота по-скоро като спортист, отколкото като музикант. Играл съм футбол в ЦСКА. Спортът култивира много сериозни качества, които са полезни за музиката: амбиция, ентусиазъм към нещата, които обичаш, към нещата, към които се стремиш. Това е някакъв вид залог за победа. Заниманията със спорт помагат по този начин по-късно в живота независимо с какво се занимаваш. Това е моето лично мнение и опит.

Започнах сравнително късно заниманията си с пиано. Приеха ме с кларинет в Музикалното училище, свирех на хубав, държавен кларинет. След като завърших го върнах и бях до там с този инструмент. В Консерваторията ме приеха с пиано и след две години - композиция при проф. Александър Райчев. Да го споменем точно тази година, когато отбелязваме 100-годишнината на този гениален човек. Беше голям шанс за мен да бъда негов студент. От него съм научил редица неща като професионалист, като занаят. Но на първо място бих поставил опита, който натрупах в контакта си с него като чисто човешки качества, като отношение към хората около него, към заобикалящия го свят. И като квинтесенция на всичко това: позитивният му характер, който е залог за победа във всяко едно отношение. Позитивното мислене според мен и според моя скромен опит помага за реализирането на всякакви по-тежки, по-сложни, по-високо стоящи цели.  

Разкажете ни повече за проф. Райчев като Ваш преподавател ...
Да разкажа какъв беше проф. Райчев ще трябва много време, трябва да се посветиш изцяло на тази цел да разкриеш пълнокръвния му образ. Той създаваше изключително силна и въздействаща музика - може би най-важната черта, която музиката трябва да притежава: силата на въздействие. Това е дължи до голяма степен на темперамента, който е заложен във всеки човек. Ние като българи - слава Богу - сме пълни с темперамент. Нещо съдбовно важно, за да бъдеш сполучлив, качествен композитор. И резултатът е, че имаме дълга редица изключителни композитори - от Първо, Второ, Трето и не знам кое вече поколение. Може и да не сме признати в необходимата степен на световно ниво, но това е може би защото както един приятел казваше: “Малка саксия - малко цвете.” За саксията може и да съм съгласен, но за цветето - не. Може и да не е голямо, но то е много красиво, много ароматно, изключително въздействащо като емоция, което е достатъчно. За да си успешен трябва освен всички качества да имаш и късмет. Нещата опират до късмет и творчески контакти. Това, което осъществявате с тази програма за работа в Сдружение "Брас перспективи" и с проекта “Истории за брас”, е чудесно и много полезно. Пожелавам ви и късмет, за да се радвате на успех и вие като изпълнители и преподаватели, и ние като композитори. 

Аз с особено топло чувство си спомням часовете при проф. Абрашев, имах късмета да бъда при него по оркестрация. Той винаги ми създаваше усещането, че се прехвърляме в друго време, в онова прекрасното време на Късния романтизъм с огромните оркестри и секции медни духови, с виртуозните умения за оркестрация, необходими на всеки композитор, осмелил се да пише симфонична музика. Проф. Абрашев сякаш излъчваше емоцията и чара на Романтизма. 
Да, така е. И аристократизъм. Това не се учи, това е дар. Нашата професия е доста странна в това си измерение, че ние се реализираме в паралелен свят, доста различен от ежедневието, от материалния свят. И тези хора, за които говорим - проф. Райчев, Вие споменахте проф. Абрашев - бяха изключително качествени, даровити професионалисти от най-висша проба. Те умееха да създадат другия свят, да те очароват, за да можеш да ги последваш със сърцето си, с душата си, да покажеш най-доброто от себе си, за което може би и не подозираш.

Това бяха изключителни авторитети, които създаде самото Време, дори бих казал, че Времето ги обожестви. И дори самият им статут на хора изключителни, необичайни, ако щете леко странни за прозаичното ни ежедневие, това беше толкова красиво и вълнуващо, че за един млад човек, какъвто бях аз, беше не само изключителен шанс, но и начин да се опитам да ги имитирам, да стана като тях, да заприличам на тях. Да стана една малка частица от това огромно семейство на композитори през вековете, мине се през националната ни школа, пълна със забележителни композитори - качествени, дълбоки, за да се стигне до днешния ден, който никак не е лесен. 

Пак се връщам на темата за професията композитор. Условията са изключително важно нещо. Не можеш да разчиташ, че в пустинята Гоби или някъде в Сахара могат да поникнат и се развият череши, от които да очакваш реколта. Трудно е, нали? А ние живеем в трудно време, защото за да се реализира музиката като краен продукт, първо, пътят е много дълъг, второ, той изисква набор от изключителни дадености. Тишина, спокойствие, обезпеченост, какво ли не още, просто за да седнеш и да започнеш да пишеш. Тук още не говорим за качеството на създаденото. За да има това качество, ти трябва да си усвоил огромен обем от информация от създадената вече традиция в нашето изкуство. Само това е достатъчно трудно като изискване за реализуемост. Но е явно, че можем да преодоляваме доста проблеми, за да стигнем до реализацията на тази тежка, но много красива професия. И се надявам да притежавам поне малка частичка от забележителните качества, които нашите предшественици са имали, и да почувствам, че съм част от това огромно семейство - красиво, богато на емоции и чувства. Семейството на музиката … 

Това, което казвате, звучи много омайващо - като в арабска приказка.  
Наскоро имах възможност да работя с проф. Атанас Карафезлиев и тогава споменах, че словото също има не по-малка сила, но това е друга, не по-малко сериозна професия. А аз се чувствам по-силен пред нотния лист, където бих желал да напиша верните точки и чертички. 

Нека поговорим за Вашата симфонична музика и мястото на медните духови в нея. 
Брасът е неделима част от симфоничния оркестър. Той като цяло, разбира се, дава възможност на композитора да прояви различни нюанси особено в процеса на оркестриране, да се възползва от много богатата емоционална палитра, която брасът може да създаде. Той е незаменим, защото може да реализира различни чувства, различни виждания, различна атмосфера. В известен по-ранен период от живота си считах, че брасът е изключително силен в драматични моменти, в героични моменти. Но се оказа, че не съм напълно прав. И по-късно разкрих за себе си, че с медните духови могат да се създадат безкрайно количество чувства и емоции далеч от драматизма и да се предадат по великолепен начин. Особено в симфоничната музика с незаменимите си качества брасът е фундамент на цялостната постройка, поддържа основата на целия оркестър, а в солистични изяви може да демонстрира всякакви изненадващи композитора и публиката качества.

В един момент почувствах някаква празнота, че не съм писал камерна музика за медни инструменти. Но имаме време за всичко, нали? Това е едно предизвикателство и шанс да се срещнеш с изключителни музиканти, с професионалисти. И може би това е основната причина да седна и да напиша моето Трио за медни духови. За мен това е начинът да се отблагодаря на тези изключителни колеги и да реализирам музика, която поставя за мен нови задачи. Не беше лесно като и във всяко нещо, което е първо - в случая с камерна формация брас. И съм много удовлетворен. Крайният резултат е професионален - великолепно изпълнение с душа. Това удовлетворение е и източник на идеи за бъдещи камерни произведения може би за по-разширен камерен състав. Защото на мен лично в това трио от тромпет, тромбон и туба ми липсваше валдхорната. Да сме живи и здрави времето е пред нас. Може би за квинтет …

Има много характерна специфика при писането на музика за брас, с която се сблъсках и мисля, че се справих, но не беше лесно. Аз съм писал доста за флейта, много по-лесно ми беше. Всъщност съм писал за почти всички духови, ако тръгнем по партитурата - от пиколо през флейта, обой, кларинет, фагот - даже в момента предстои премиерата на едно трио с фагот на “Нова българска музика” през есента.  

А как започнахте да пишете “отгоре-надолу по реда на партитурата” за духови?
Спомням си, че веднъж в разговор с проф. Тъпков - един много уважаван от мен композитор и изключително интелигентен човек - той гордо отбеляза: Аз съм написал по нещо за всички инструменти! А аз си казах: Защо пък и аз да не направя това? Това от една страна. От друга страна, при нас може би защото сме южна страна са много важни приятелските отношения. Когато към тях се прибави професионализъм, талант на музикант - изпълнител, какво по-хубаво от това? Защото ние - композиторите се реализираме чрез това. Чрез изпълнителите. Прозаично, но факт. Правиш подарък на изпълнителя, а той ти връща подаръка може би х 2 със своето изпълнение. Успешна реализация и на двете страни в един съвместен продукт. Точно такъв е случаят не само с творбите ми за флейта, обой или кларинет. Такъв е и случаят с Триото за медни духови в изпълнение на Стоян Стоянов (тромпет), Атанас Карафезлиев (тромбон) - музикант, на когото се възхищавам от години - и Николай Темнисков (туба), който за мен е най-добрият ни тубист в момента. Забележителен. Тромпетистът пък, когото не познавах до този момент лично, в процеса на съвместната ни работа показа неподозирани от мен качества. В началото ми се струваше малко резервиран, но започна да свири така, както аз бих желал. И на края в процеса на записа показа и своята емоционалност. А това е изключително важно за мен, защото в това трио тромпетът е първата цигулка и ако той е сдържан, отдалечен, не разкрива цялата палитра от своите качества, тогава крайният резултат драстично би се разминал с намеренията и идеите на композитора и не би бил толкова впечатляващ. 

Емоцията е основното ни оръжие за въздействие на слушателя, най-важното оръжие. Спомням си преди много години присъствах в Студио 1 на БНР на запис на Алексис Вайсенберг. И докато записваше един откъс сбърка няколко тона. Спря и отиде да чуе какво се е получилo. Звукорежисьорът се опита да му обърне внимание на грешката. А Вайсенберг изгледа екипа, усмихна се и каза: “Това няма никакво значение. Важното е, че свиря с настроение и емоция.” И беше много прав. Това са малки уроци от големи хора, които - слава Богу - ние учим във всеки следващ контакт с тях. 

Аз се стремя винаги да има красота в музиката, която създавам. Някои се стремят (и успяват) да представят чрез музиката си теоретични концепции. Много е важно да имаш концепция. Мисля, че Стравински беше казал, че само гениалните композитори могат да създадат концепции. Не е лесна задача, много е трудна и изключително важна. Но за мен музиката трябва да е основно красива. Независимо какви чувства изразява, красотата трябва да е вътре - дори и в тъгата, в драмата, в трагедията. Това е моето виждане, моето схващане, кредото, към което се придържам цял живот … 

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" се осъществява
с подкрепата на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА"