Своето важно място в историята на българската тромбонова педагогика има дейността на Костадин Таков – изпълнител и легендарен педагог, създал огромен брой тромбонисти на много високо професионално ниво. Много от тях от години разнасят славата на Пловдивската школа на всички континенти. Коцето Таков, както всички с любов го наричаме, е роден на 13 септември 1948 г. Започнахме този разговор в Пловдив точно в деня на честването на неговата 75-годишнина. На един дъх направихме интервю, което няма претенции да е изчерпателно за неговата огромна творческа и педагогическа дейност. Спомените, които споделя този толкова уважаван от учениците си преподавател, са истинска енциклопедия на успехите на българските тромбонисти по света. Избрахме да ги публикуваме в началото на празничния декември, за да си припомним, че и днес колегите ни продължават да представят културата и музиката ни по света, както и да не забравяме за педагозите, които са ги насочили по техния професионален път. В текста по-долу запазихме част от енергичния, самобитен изказ на Таков - нашият нов гост в “Истории за брас”...

Разкажи ни за твоето първо докосване до музиката.
Аз съм родопчанин от Соколовци, въпреки че съм роден в Триград. Още от малък много обичах тая пуста музика. Когато на селските сватби се правеха хорá, аз винаги заставах до музикантите. Другите деца си играеха, а аз до музикантите - кларинет, гайда, тъпан и ... акордеон. Имах страхотно желание да се науча да свиря на акордеон. Но започнах с устна хармоничка. Бил съм сигурно 5 годишен, още не ходех на училище, беше на един събор на Рожен през август. Това беше истински панаир – сергии, виенски колела, пушеци, гюрултия, музика, глъч. Вървим с мама и татко по сергиите и аз забелязвам една хармоничка. А преди това един приятел ми беше показал хармоника и бях пробвал. Спрях се и попитах майка ми дали може да ми я купи, а продавачът предложи: „Нека пробва детето”. Опитах да засвиря една нашумяла македонска песен. Не знам какво съм засвирил, но човекът позна песента и каза: „Купете му на детето”. Татко беше по-склонен, но мама - не. И той каза: „Добре, аз му я подарявам.” Татко не позволи, върна се и ми купи хармоничката. И от тук нататък не ме интересуваше нито събор, нито сергии, нито виенски колела, нито сладолед, нищо. Отидох отстрани до една ела на сянка и засвирих. 

Първата ми изява на сцена беше с устната хармоничка. В училището в Соколовци се правеха тържества за всички големи празници, в училището се правеше голям салон, образуван от всички класни стаи. Имаше и малък подиум. Майка ми ми плетеше едни хубави бели пуловерчета, спомням си как когато излизах на сцената и започвах да свиря целия салон притихваше, всички спираха да говорят, наставаше тишина. Тогава усетих силата на музиката. 
По-късно, вече в трето-четвърто отделение желанието ми за акордеон толкова се засили, че бях се поболял. Нашите се притесниха. Тогава съществуваше ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж) и имаше една кака Миче, която отговаряше за тази организация. Те имаха акордеон. Аз няколко пъти се опитах да го взема, но не ми го дадоха. Една вечер отидох при кака Миче пак да го поискам, но я нямаше. Там беше майка й и това беше моят шанс – тя ми даде акордеона. Занесох го вкъщи, сложих го на леглото, не можех да му се нагледам, клавишите леко жълти – слонова кост, красота, басите... гледах го, коленичил пред леглото. Беше ме страх да го сложа на раменете, но се престраших, сложих го и опитах да засвиря Акордеонистки валс. Изсвирих го по усет, разбира се, че по усет, къде тогава в Соколовци солфеж и тем подобни. Имаше една радиоточка и от там идваше информацията за всичко. Много обичах да слушам Борис Карлов и гръцка музика... Беше лято, спомням си как се прибирах, бях купил хляб и отивахме с един приятел вкъщи да играем шах. Баба ме посрещна усмихната и каза: „Дай хляба и иди да видиш какво има зад гардероба!” Отивам, гледам една сива кутия – акордеон! Взех го, поставих го на леглото, отворих кутията и бях изумен – един червен „Хонер”, не „Велтмайстер”, а „Хонер”, 48-басов. Зарязах и приятеля, и шаха, останах сам с акордеона. Татко като се прибра - радост страхотна! „Татко, откъде намери това чудо?!” Той беше военен, споделил с командира си, който преди година взел на дъщеря си акордеон, качили го на гардероба и никой не свирил на него. Дал му го, татко се зарадвал... 

Започнах да се занимавам с акордеона сам и бях твърдо решен, че ще кандидатствам в Музикалното училище в Пловдив. Мама и татко пееха хубаво, на прегледа на самодейността в поделението той винаги взимаше медал. Родителите ми не бяха склонни за музикално училище, искаха да уча в механотехникум. Дотогава сам се учех от радиоточката, бях научил всички хорá на Борис Карлов. Най-трудно ми беше съчетаването на двете ръце. Участвах в хора с акордеона, излизахме на фестивали в Смолян, печелили сме награди. Благодарен съм на моята първа учителка Руска Георгиева, тя ме насочи към музиката. Но трябваше да отида в прогимназията в Момчиловци и се явих за Механотехникума. Без желание кандидатствах, приеха ме. Много исках в музикално училище, но трябваше да уча солфеж. Имаше един много добър педагог Илчевски, мислех да отида да взема някой час. Но нещата се развиха другояче… Татко трябваше да отиде по служба в Пловдив и ми обеща, че ще пита в Музикалното училище какви са условията, документите. Когато ни даваха свидетелствата ни заведоха на прожекция. Татко се връща от Пловдив, аз гледам филма, а той влиза и ми казва: „Давай да вървим, документите са минали, срока сме го пропуснали. Когато отидем на изпита, ще занесем свидетелството”. Нямаше време за солфеж. 

И дойде времето за Музикалното училище.
Да. Отидохме на изпит в Музикалното училище в Пловдив. Дойде моя ред, бях подготвил две хорá на Борис Карлов, а гласчето ми беше „камбанка”. А там се наредили на една маса 10-12 души комисия. Аз бях излизал на сцена и горе-долу познавах тая тръпка, но тогава се уплаших. След като слушах много кандидати реших, че не съм толкова зле. Язова, Самарджиев - бъдещият ми учител по солфеж, Ковачев - по тромпет, Христо Стефанов - моят бъдещ преподавател по тромбон бяха в комисията. „Свири ре мажор!”, казах, че не знам гамите. „Свири каквото си приготвил!”. Изсвирих едно хоро на Борис Карлов много хубаво, втория дял минаваше от мажор в минор, но сега го осъзнавам. Спряха ме. Тогава запях една родопска песен „Поспусни се, Шар планино” и всички се умълчаха. Живка Язова стана да ме изпита по солфеж. Нямах проблем с фразите, солфежа го бях учил по птичките - каквото пеят птичките, а аз повтарях безпогрешно. Но дойде време да пея солфеж. Познавах нотите горе-долу. Какво съм пял не знам, но в края заковах тоналността. 
Свърши изпита и си прибирам акордеона на двора в старото училище на „Цар Асен”. Излиза един от комисията и пита: „Кой беше Костадин Таков?” Беше Георги Ковачев - преподавателят по тромпет. Пита ме на какъв инструмент искам да свиря, аз казах: „На какъвто и да е, само да съм в музикалното училище!” През това време Христо Стефанов - преподавателят по тромбон - уредил всичко като казал на комисията: „Това момче е за мен!” 

Стана краят на август, беше дошло съобщението от Механотехникума, че съм приет, от Музикалното - нищо. Един ден се прибирам от игра и баба ми ме посреща с едно писмо „Съобщаваме ви, че сте приет първи курс, цугтромбон”. Ами сега? Сестра ми се върна и на тавана на къщата намерихме книга с всички музикални инструменти. В нея за първи път видях цугтромбона и казах: „Како, страхотен инструмент, другите – машинки, клавиши, а тук няма нищо, сигурно е много труден, но е страхотен!” Записах се и започнах в Музикалното училище в Пловдив при Христо Стефанов.

Какво си запомнил от първия си учител по тромбон?
Христо Стефанов свиреше в Пловдивската опера. Той беше от Северна България, от Крушовица, а преди него преподавател беше Тотю Касаветов, който пък свиреше в Пловдивската филхармония. Христо Стефанов беше много сериозен човек, принципен и последователен в това, което преподаваше. От него съм научил главно да бъда дисциплиниран и постоянен в работата си. Христо Стефанов работеше повече с по-големите. Основната му работа беше в Операта и когато имаше свободно време идваше и в училище. Той се опитваше да обхване повече художествения материал. Тогава бях заедно с Петър Попов и Кольо Бакалов. Също и с тромпетистите Наско Танков и Ангел Македонски, те бяха малко по-големи. Тогава бяхме истински приятели – заедно свирехме и заедно се движехме. Бяха ми зачислили един Лидл Бърно от училището. Не беше в кой знае какво състояние, но аз съм научен да си пазя нещата и да се грижа за тях, даже Христо Стефанов ми казваше, че неговият цуг върви по-лошо от моя.

По същото време имах влечение към естрадната музика и бях залитнал по естрадното пеене. В Природо-математическия институт имаха доста добър естраден оркестър, аз пеех с тях. Имахме и концерти. Тогава живеех в Родопския пансион, където всяка вечер имаше тържества, музикални програми и ние от Музикалното училище бяхме движеща сила в тези програми. Там срещнах и моята съпруга Роза. 

Един слънчев ден отивам на урок на тавана в старото училище, а Христо Стефанов ми казва: „Остави тромбона на пианото и седни искам да поговорим!” Усетих, че има нещо нередно. Той ми каза: „Разбрах, че имаш големи успехи в естрадното поприще. В това няма нищо лошо, но трябва да решиш дали с естрада ще се занимаваш или с тромбона както трябва.” И аз реших, че ще приключа с естрадата и дотам беше моята изява като певец. Започнах да се занимавам по-сериозно с тромбона. Точно тогава Стефан Пехливанов направи естрадно-симфоничен оркестър към Профсъюзите с щрайх и биг бенд. Имаше и китарен състав, и диксиленд – тромпет, тромбон, кларинет и ритмус. Тромпет свиреше Емил Плачков, аз свирех тромбон. Това беше през 1965-66-67. От този оркестър излезе Личо Стоунса, страхотен музикант китарист. 

В тромбоновата група на големия оркестър бяхме Петър Попов, Кольо Бакалов, Васко Джогошев от Девин и аз. Помня имахме един концерт в театъра. Пешо ни предупреди, че Христо Стефанов ще е в залата и ще ни слуша. Свирехме “Боса нова” на Куинси Джоунс, започва с четвърти тромбон с едни педални тонове. Стефан Пехливанов беше добър аранжор. Мина концертът и със страх зачакахме какво ще каже преподавателят. Той излезе от залата и каза: „Поздравления за четвъртия тромбонист за педалните тонове!”, похвали ме. Така започнахме там. Това беше голяма школа, цяло лято имахме осигурени стаи в Профсъюзите да се занимаваме, а вечер правехме репетиции и имахме турнета около Пловдив.

Какво ще ни разкажеш за твоите ученически и студентски години?
В Музикалното училище в Пловдив бяха много емоционални и активни години. Бях в четвърти курс, когато Христо Стефанов замина за София и ме остави без преподавател. Тогава много ми помогна Стоян Караиванов като млад преподавател в училището - бяхме при него по камерна музика. Той направи трио тромбони - Петър Попов, Никола Бакалов и аз. Имахме много репертоар, много участия и, както казах по-рано, бяхме постоянно заедно. Като завършиха останах сам. Тогава Караиванов направи квартет с Емил Плачков и Никола Кисьов - тромпети, Иван Неделчев (Врата) валдхорна и аз - тромбон. Бяхме нелош квартет. Един ден помолих Караиванов да ми чуе материала за кандидатстване в Консерваторията. Караиванов ми хареса материала, каза че е слушал „Интродукция и полонез” на Демерсман в изпълнение на Коце Бакърджиев и го свиря добре, това ме окуражи. А Костадин Бакърджиев, който също беше пловдивски кадър, вече беше асистент на проф. Георги Тодоров в Консерваторията.

Като отидох в Консерваторията започнах да свиря в учебния оркестър. По това време репетициите водеше Васил Стефанов - човек, от когото много съм научил, много интелигентен, страхотен диригент, с удоволствие ходех на репетициите, от там започна моята оркестранска дейност. След него дойде Иван Бакалов. През това време в щатния оркестър нямаше тромбони. Георги Димитров беше студент по дирижиране на Влади Симеонов. Бяхме близки и когато дойдеше негов концерт, той се качваше горе на тавана и ни ангажираше трима колеги тромбонисти да свирим. Репетициите бяха страхотни. Влади Симеонов седеше в ложата на залата и правеше много точни забележки: „Виоли, сол диезът ви е висок!” - конкретно за всяка група, за всеки инструмент. Това всяваше голям респект и всички бяхме на педал да няма кикс, грешка или фалшива интонация. Също тогава съм свирил в щатния с Цанко Делибозов, първата му диригентска палка аз я донесох от Италия. 

Сериозната си оркестрова практика започнах при Алипи Найденов в Студентския симфоничен оркестър. Там беше голяма школа, велик човек и страхотен диригент беше Алипи. Отвсякъде беше „Номер едно”, много го харесвах и с удоволствие ходех на репетиции. Ние бяхме първият оркестър, който беше под шефството на Франко Ферара в Сиена. Спомням си много добре началото. Пътувахме с влак цял ден и цяла нощ и на сутринта към 10 бяхме в Сиена. Алипи ни вкара в Театро Риновати и ни настани тихичко в ложите да слушаме репетицията. А на сцената на театъра беше разположен един американски младежки оркестър със страхотен инструментариум – големия им барабан беше Лудвиг, брасът беше с най-доброто тогава: тромбони Кон, тромпети Бах, дървените - кларинети Зелмер, всичко на ниво. Долу в салона седеше един много важен човек с бяла коса и страхотна осанка: Франко Ферара. Изразът му всяваше респект. Оркестърът започна репетицията. Тогава диригентите - курсисти бяха от цял свят. Започнаха да свирят, но оркестъра закъса. Маестрото долу в залата  побесня и изгони оркестъра от сцената. Тогава Алипи каза: „Хайде, вадете свирките”. И ние се качихме на сцената с нашите калпави свирки, засвирихме, оркестърът зазвуча и дълги дълги години след това Алипи водеше български музиканти в Сиена.

Докато свиреше в различни оркестри имаше ли планове да ставаш учител?
Не, никакви. Благодарение на студентския симфоничен оркестър съм бил в Италия сигурно 14-15 пъти. По време на Световния младежки фестивал в София (1968) беше на посещение баронеса Де ла Коара - импресарио, която беше дошла да слуша български младежки оркестър. Слушаше Филхармония „Пионер” на Влади Симеонов и Студентския симфоничен оркестър. Точно тогава ние имахме концерт в зала „България” с много сериозна програма: Чайковски – увертюрата “Ромео и Жулиета” и 5-та симфония, Дворжак – Концерт за виолончело със Стефан Попов. След това направихме едно 40-дневно турне, в което имахме 30 концерта. Беше първото ми излизане на концертно турне в чужбина, много впечатляващо. Свирихме с италианския диригент Клаудио Шимоне и с много други. Както казах, по това време още нямах никакво намерение да ставам преподавател по тромбон. Аз вече свирех в бар “Астория”, лятото свирехме в Бар Вариетето на Слънчев бряг, имах участия и в Музикалния театър, замествах понякога Христо Стефанов. После Стефанов отиде в Операта. С Иван Асенов - първия тромбон на Софийската опера - бяхме близки, много го уважавах, беше голям човек и голям професионалист, много добър тромбонист, помагаше на младите. Той искаше да ме привлече към Операта, даже обявиха конкурс. Иван Асенов им беше казал: „Ще се яви едно момче с очила от Пловдив.” Но аз не се явих, яви се Кольо Бакалов, който също беше с очила и също от Пловдив и го взеха. 

А как стана преподавател в Музикалното училище?
Военната служба аз карах след Консерваторията, на стари години, най-напред в Устово. Там си бях направил оркестър, хор от офицери, беше ми интересно и спокойно, но после,  в края на службата ме преместиха в ДНА Пловдив. Един ден си стоях пред ДНА-то и мина директорът на Музикалното училище Маринкев и ме пита какви намерения имам след като се уволня. А аз нямах никакви намерения. Тогава той ми предложи да ми обяви конкурс за преподавател в Музикалното училище. По същото време главен диригент на Филхармонията беше Георги Димитров, с него се познавахме от студентството. Той също ме попита какво ще правя като се уволня. И аз му отговорих същото, че нямам никакви планове. Имах тайно желание да се върна в София. Той също ми предложи да ми обяви конкурс за Филхармонията. Тогава под влияние и на близките ми (щяхме да вдигаме сватба) реших да се явя на конкурса в училището и стана така, че на едната дата беше конкурса, а на другата моята сватба. Започнах в Музикалното през 1973, та чак до 2017, последният ми ученик беше Ангел Димов.

Как правеше подборът на учениците си?
Мисля, че имам добра първоначална преценка, като видя някое дете мога да преценя дали ще стане нещо от него или не - най-напред устни, зъби, захапка... Но физиката никога не е била определяща за мен. Спомням си когато взех Красимир Стефанов беше едно „бебе”, затова го наричахме Краси Бебето. Беше едно дребничко детенце, а какъв тромбонист стана. Децата се развиват. За мен винаги основна е била музикалността. Даже съм се намесвал в изпита по солфеж с мои фрази, за да разбера дали наистина детето е музикално или е научено. Беше важно за мен да има слух, всичко останало се учи. По едно време правехме образователни концерти по училищата, за да привличаме деца, но се убедих, че дете, което иска да се занимава с музика, не е необходимо да ходиш да го търсиш, то трябва да те намери. В последните години на учителстването ми директорката ме убеждаваше да остана, но тогава всичко се промени – музикалните предмети останаха на втори план, общообразователния цикъл стана номер едно и аз реших, че няма да ходя да търся учениците по училищата. Който има желание да се занимава, той знае къде да ме намери. Но пък съм избирал всички тромбонисти да са готини момчета, защото все пак излизат на сцена. Защото това е първото впечатление на зрителя от изпълнителя. Мисля, че съм бил винаги честен към децата - като го видя, че е мърляв, не съм си губил времето и не съм губил времето на никого. А това се възпитава от семейството. Чест му правеше на проф. Георги Тодоров, че държеше много на външния вид. Затова и той беше единствения професор в Консерваторията, който приличаше на професор с неговата осанка, с бялата коса, с костюма, вратовръзката, с кафявата чанта, абсолютен авторитет.

Какви са били винаги твоите педагогически принципи?
Когато започнах да преподавам в училището, първата си продукция направих в залата на ДНА. На тази продукция поканих Чудомир Делчев - един много уважаван от мен преподавател, много специален за мен човек. Той въплъщаваше в себе си всички музикантски професии, които беше работил. Бил е царски капелмайстор, един от основателите на Симфоничния оркестър в Пловдив, флейтист, диригент на Певческо дружество „Ангел Букорещлиев”, преподавател в Музикалното училище. От него винаги много съм се учил и затова го поканих. Тогава той ми каза, че изборът ми да стана преподавател в Музикалното е много добър ход, защото „Като инструменталист може звезди да сваляш с инструмента, но като има един до теб, който не може да се настрои, всичките хули от диригента ще ги поемеш ти. А в преподавателската работа двама души да направиш в цялата си практика, ще знаеш, че това е твое дело, твое творение.” С годините се убедих, че беше много прав. 

Разкажи ни за твоите ученици, с какво си запомнил всеки от тях?
Преди мен в Музикалното училище часове на хонорар имаше Димитър Щерев, който беше оркестрант в Пловдивската филхармония. Сред негови ученици, които заварих, беше Иван Тошев (работил в Радиооркестъра, Фестивалния оркестър на НДК, а после в Норвегия – б.а.), той завършваше и аз го подготвих за Консерваторията. Беше много добър тромбонист като ученик, беше направо вманиачен, свиреше по цял ден в училището, устата му беше винаги червена. Ще спомена Хасан Ибишев, Мимо Илиев, който е сега във Франция, Николай Ненов, Рангел Войводов - сега оркестрант в Пловдивската опера. Първите лично мои ученици бяха Димчо Димов, Вишан Молеров - той е в Германия, Георги Донев е във Велико Търново, Тошко Тодоров... много са. 75 ученика имах само от Пловдив и около 30 в Стара Загора. Тогава проф. Тодоров лично ми се обади по телефона и ми възложи да направя клас по тромбон в новосъздаденото Музикално училище в Стара Загора. Първите две години там преподаваше тромбон Иван Цанов – колега капелмайстор. Помня как по инициатива на директора на Пловдивското музикално Маринкев направих един открит урок в Пловдив пред преподавателите по тромбон от музикалните училища в страната. Тогава дойдоха Мано Ралев от Бургас, Филип Михайлов от Варна, Иван Цанов от Стара Загора и всички други. Избрах трима ученика от 8, 10 и 12 клас, те свириха, работих с тях пред колегите и се представихме чудесно. Тогава Цанов направи изказване пред всички, в което призна, че аз трябва да отида да преподавам в Музикалното училище в Стара Загора.

Първите години в Стара Загора бяха трудни, а имаше талантливи деца. В началото имах един много талантлив ученик Николай Марценков (дългогодишен оркестрант във Варненската филхармония - б.а.). Той беше много съвестно момче, много трудолюбиво и резултатите бяха налице. След това излязоха и други: Стефан Стефанов (оркестрант в Пернишкия духов оркестър - б.а.), Петър Илиев, който беше отличен тубист, след това дойде Васил Димитров Христов. Е такова момче рядко се случва, бяха в един курс с Николай Трифонов и така ставаше, че винаги бяха конкуренти и на конкурси, и на прегледи. Васко не ме оставяше за секунда свободен в училище. Работили сме с него часове, но ако някой ученик случайно отсъства, което много рядко се случваше (мечтал съм си някой да отсъства), той веднага цъфваше на вратата: „Може ли?”... и продължавахме. Беше отговорен ученик с много здрава психика. Печелеше всички конкурси. На урок може да има грешки, но на сцената нямаше пропуск. Тази желязна психика много му помогна впоследствие. Той вече дълги години е в Берн, Швейцария, проправи пътеката за всички мои ученици и за Краси Стефанов и Димо Пищялов.

(Васил Христов беше и връзката ни към Слокар квартет когато през март 2019 организирахме първия международен майсторския клас на проф. Бранимир Слокар на "Брас перспективи" с концерт на Слокар квартет в НМА „Проф. П. Владигеров”. Тогава на проф. Слокар бе присъдена академичната титла Доктор хонорис кауза - б.а.)

Васко беше в Стара Загора, а в Пловдив беше Краси Стефанов. С него никога не съм имал проблем за интонация, за фраза, тоноизвличане и всичко, което се е свеждало до постановъчни проблеми. Той правеше нещата от раз. 

Имах също Христо 1, Христо 2 и Христо 3.
Христо 1 беше Христо Тодоров от Асеновград. Той беше първият, който като зрелостник беше солист на Пловдивската филхармония под палката на Добрин Петков и аз си спомням една много вълнуваща среща с с него. Той дойде в училище, когато имахме час с Христо Тодоров, дойде с един бележник и си записа всички бележки по пиесата „В чест на Бах” от Боца. Тогава ми каза: „Това е първото съприкосновение на този млад човек със сцената и ние трябва да бъдем много внимателни. Аз трябва да изпълня всичко с оркестъра според неговата интерпретация.”
Христо №2 беше Христо Попов. Беше хубавец и много добре свиреше.
Христо №3 е Христо Иванов, по-известен като Христо Майната, сега е в Германия. И той беше много добър тромбонист. Имаше здравословни проблеми и ми беше съвестно да го натоварвам, но беше като дялан камък - където и да го сложиш беше безупречен.

Димо Пищялов завърши с пълно отличие и златен медал. Носител е на наградата „Добрин Петков”, изключителен, педантичен, беше приет в три колежа в САЩ, сега е първи тромбон в Доха, Катар.

Всички тромбонисти в пловдивските оркестри са мои ученици – Благой Гешев, който добре се справя с всякакви жанрове, Красимир Байрямов, Борис Вълчев… Георги Щерев тубистът много израсна когато дойде в Музикалното училище и интелектуално, и физически и музикално, затова и завършването му беше много успешно. Той свиреше „Песен и ръченица” от Панчо Владигеров брилянтно, беше с изключителна техника. Ивайло Димов първо свиреше на тромпет и после мина на туба. Той направи голям скок в развитието си. Завърши с концерта на Щраус за валдхорна, свиреше го на туба.

(Б.а. Невъзможно е К. Таков да спомене всички свои ученици, но нека не пропуснем и Едуард Матеосян, Ивайло и Петър Щереви, Борис Аргилашки, Неделчо Неделчев – първи тромбон във Фюрт, Германия, Иван Тодоров, който в момента заема мястото на Костадин Таков на преподавател по тромбон и туба в НУМСИ „Д. Петков”, Димитър Пенчев, Иван Мелин и много други.)

Какво би споделил за диригентите, с които си работил през годините?
За Студентския симфоничен оркестър вече споменах. В Пловдив с Пловдивската филхармония съм свирил с Добрин Петков, Димитър Манолов, Емил Чакъров - с него направихме „Уестсайдска история” в палата на Пловдивския панаир, Йордан Дафов, Георги Димитров разбира се, Иван Кожухаров – с него правихме Вагнер с 8 тромбона, с Найден Тодоров по-късно. А пък с Пазарджишкия оркестър съм свирил с Васил Казанджиев и Васил Стефанов, Андрей Андреев и Пламен Първанов, с Деян Павлов и Григор Паликаров.

Ходил съм на много турнета извън страната с тези оркестри и винаги съм свирил със свои ученици. Водил съм ги, за да придобият опит на сцената, да усетят взаимоотношенията между колегите, да видят каква е дисциплината по време на път, какво им предстои. И всички деца, които съм водил по турнета, са се реализирали. Имах чудесни ученици. Когато наближаваха кандидатстудентските изпити в Музикалната академия или някой национален конкурс за инструменталисти ми се обаждаха да ме питат ще има ли кандидати от Пловдив, защото пловдивските ученици бяха силна конкуренция. Удовлетворен съм от това, което съм свършил. Когато времето минава и наблюдавам моите ученици, тяхната реализация и как никога не са ме забравили за нищо, чувствам удовлетворение, че всичкия този труд, нерви, всичкото ми желание за развитие на учениците ми не е било напразно. И децата го оценяват. Като ученици сигурно им е било трудно, но след това са разбрали, че всичко си е струвало, че нищо не идва даром… 

Проектът "ИСТОРИИ ЗА БРАС" е реализиран
с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
по програма "КРИТИКА" - 2022